Що е то съвременно изкуство? Да – що е то?

Сградата на Българския културен институт Дом „Витгенщайн” във Виена. Снимка: © artnovini.comМлади български изкуствоведи се опитваха да разсъждават по темата в Дом „Витгенщайн”.

ВИЕНА. Амбициите [желанието] са едно, възможностите – друго. Мъдрост, стара като света. Що е то съвременно изкуство, кои са неговите „образци” от света и от България, и т.н., и т.н. На този фундаментален за изобразителното изкуство въпрос и на неговите подвъпроси имаха желанието в четвъртък вечер, 8 юни, да отговорят младите български изкуствоведи Теодора Константинова и Радослав Механджийски, които специално пристигнаха във Виена, за да разкрият пред публиката в Българския културен институт Дом „Витгенщайн” (БКИ) тази загадка с помощта на „една вълнуваща и нестандартна лекция, чрез която да вникнем в парадоксалния свят на съвременното изкуство”. Според типовия текст, публикуван тук-там из Виена, присъстващите ги очакваше „едно свежо и вдъхновяващо преживяване!”


Единственото свежо нещо, обаче, се оказаха самите изкуствоведи и голяма част от публиката, която също беше от млади хора. Но вдъхновение така и не ме обзе (поне мен), въпреки търпението ми, което окончателно се изчерпа след около час и двадесет минути стоицизъм. Да, рекламата за тази среща беше поднесена интригуващо, но когато човек прехвърли някоя и друга година, много често кормилото в неговото съзнание поема интуицията. За съжаление, моята не ме подведе. И този път…

Всъщност, няма смисъл да говорим за баницата и лудия. Реших да отделя от времето си, тъй като двамата млади изкуствоведи, очевидно, имат някаква концепция за образователната си мисия, а и желанието им да разговарят с хората за [съвременно] изкуство, особено в днешните духовномътни времена, заслужава да бъде адмирирано. Основно, обаче, интересът ми към срещата в БКИ беше провокиран, от възможността да разбера, какво мислят по противоречивата тема „съвременно изкуство” съвременните млади хора и най-сетне да си отговоря на този въпрос, който ме терзае (а и не само мен) от много време.

Веднага ще кажа своето лично мнение, т.е. ще повторя: амбициите са едно, възможностите - друго. Все още ми се струва напълно необяснимо, защо хора без особен опит (както стана ясно) трябваше да дойдат от България във Виена, на разноски на българския данъкоплатец, за да обясняват на 40-50 човека що е то съвременно изкуство. Тази среща, която трябваше да има статут на лекция, да бъде нещо уникално, вдъхновяващо и т.н., се оказа една хаотична, нехронологична разходка из историята на… модернизма, която само маркираше стилове и автори – сякаш, за да ни докаже, че лекторите знаят имената им, но за сметка на това бяха пропуснати основополагащи направления в изобразителното изкуство на ХХ в. като Руския авангард (бел. на автора: споменаването на Кандински и Малевич не изчерпва въпроса), следвоенното изкуство, поп арта, например. Виенският акционизъм пък беше илюстриран само с две снимки на австрийската художничка Valie Export, която води (като куче) из виенските улици мъж на каишка, а бяха пренебрегнати идеята и мотивите за появата на това, макар и радикално, но много важно за следвоенна Европа художествено движение…

Най-съществен пропуск се оказа липсата на какъвто и да е задълбочен (макар и синтезиран) поглед върху процесите в изобразителното изкуство на миналия век, политическата и икономическата конюнктура, които в крайна сметка са определящи не само за неговото развитите, но и за развитието на цивилизацията. Разбирам вълнението на водещите, но то няма никакво отношение върху структурата и качеството на лекцията им, тъй като са имали достатъчно време да я подготвят у дома. Според мен, още в началото те трябваше да направят опит да дефинират – до колкото могат – различните аспекти на понятието „съвременно изкуство” (като история, философия, психология, граници…) и едва след това да се впускат в ретроспективи и енциклопедични допълнения.

Тезата, върху която акцентираха изкуствоведите и която остана в съзнанието ми е, че най-важно е желанието ти да създаваш изкуство, а не какво точно създаваш (поне на мен така ми прозвуча). Когато подобна теза бъде хвърлена в публичното пространство (макар и по време камерна среща като тази в БКИ) и стигне до младите хора необяснена и най-вече – недоказана, би могла да създаде ситуация, която ще формира погрешна представя за изобразителното изкуството въобще, ще го профанизира и девалвира като ценност и смисъл. А мисията на изкуствоведите е друга: да могат (по възможност) да анализират и да осмислят произведенията, процесите, и задължително – да не фаворизират преднамерено, който и да е автор. Както впрочем това се случи с „успелите в българското съвременно изкуство”

Всъщност, тази твърде [нео]либерална идея окончателно затвърди мнението ми защо днес музеите и галериите са пълни с толкова некадърни творби. Явно става дума за глобална социална мисия, тъй като и некадърните „автори” трябва… да се хранят. Но защо това се случва за сметка на можещите – това е друга тема.

За щастие, на срещата в БКИ във Виена присъстваха млади хора, чието ниво на познания (на голяма част от тях, разбира се) се припокриваше с нивото на самата лекция. Но, ако трябва да бъда напълно искрен, подобна среща би била изключително полезна да бъде проведена, не тук, а с ученици от седми-осми клас и с гимназисти в България, където днес образованието по изобразително изкуство е отчайващо. Така двамата млади изкуствоведи ще придобият и повече опит в контактите си с публика, а и ще открият правилната формула как да представят знанията си.

Преди дни, в artnovini.com, публикувахме една статистика, че галериите в Ню Йорк представят 70% мъже и едва 30% жени. С изненада установих, че по време на срещата в БКИ „патриархалното” също доминираше – в пърформанса мъжката половинка от изкуствоведческия тандем се изявяваше много по-често от колежката си, което не би имало особено значение, ако партньорският баланс не е важен. В техния случай, хармоничната симбиоза би придала повече тежест на идеята им.

Защо тази среща се случи в Дом „Витгенщайн” не ми е особено трудно да си обясня. Познавайки в някаква степен „деловите практики” в областта на българската култура (а и в културния ни институт в австрийската столица), със сигурност мога да кажа, че поне десет (ако не и повече) далеч по-качествени и смислени проекти са отпътували безславно към „кръглата папка” (разбирай, „кошчето”) на някой чиновник в ведомството-принципал. И никога няма да стигнат до „обетованото” пространство на „бялата къща” във Виена, където, днес, всяко събитие от програмата й се провежда в режим на трескава „предизборна обстановка”.

Да, безспорно, идеята на двамата млади изкуствоведи да провокират „смислено очарование в ежедневието” ни чрез „добре осмислени, достоверни, свежи и привлекателни разкази” е позитивна и интересна, но тя трябва да бъде въплътена и в конкретно качество. Концепцията им, несъмнено, е перспективна, тъй като с определени контакти където трябва, би им гарантирала не само подобни екскурзии в чужбина…

Двамата изкуствоведи са млади и имат дълъг път пред себе си. Би било добре, обаче, да не бързат да се „закачват за хранилката”, защото [виждаме всекидневно] там човек бързо губи сетивата си, а много често и душата си.

Иначе, тази среща в Дом „Витгенщайн” сякаш ми помогна да разбера (донякъде) „съвременното изкуство” – в неговото „царство” господстват амбициите без покритие.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/2313-sto-e-to-savremenno-izkustvo-da-sto-e-to.html