За турското ни робство ли?

Поетът и писател Владимир Луков. Снимка: © Личен архив на автораТо си е наше 482-годишно робство.

ПОСЛЕДНИТЕ две-три седмици (а и не само), за кой ли път, бяха обсебени от опитите на някои „отцеругатели” (Паисий) да отнемат Истината от Българската история. И във времето и пространството се занизаха думи, които търсеха подмяната й. Користно. Изписаха се и се изказаха милиони думи, но много от тях празни и безсловесни. Други – съграждащи. Но тази ситуация показа няколко важни за нашия дух и народност неща, едно от които, за съжаление, беше всепоглъщащата безудоховност…


Предлагаме на вашето внимание текста на известния български поет и писател Владимир Луков, публикуван неотдавна в сайта на Съюза на свободните писатели в България, в който авторът ни дава своята гледна точка по изключително важния за българския национален дух (Хегел) проблем, обоснована философски, исторически и прочее. Гледна точка, която освен че заслужава внимание, е и предупреждение, за което следва своевременно да отворим очите, съзнанието и душите си…

* * *

КЪМ НЕГО - освен с присъщите ни чувства, които сме изпитвали като народ непосредствено след Освобождението и които ни е разкрил гениално дядо Вазов в стихотворението си „Опълченците на Шипка” (1881-1884) ведно със

… счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар…
,

трябва да се отнасяме и с почтителност, а също и най-вече с разбиране на самите себе си като народ, живял в робство.

Защо!?

Защото то не е робство на турците. Феодалното владичество над нас, българите, през същите 482 години, е на турците, на османските турци. Тяхна е и държавността в имперските си вътрешни измерения и външни предели, в които попадаме и ние като народ.

Попадаме в тях – писал съм затова и преди 2000-та година (а след мен и други опитваха да пишат) – заслужено, съдбовно, за наше добро – за да израснем под владичеството на „енергичните турци” (Хегел) като народ с единна народностна душа и с единен народностен дух (разум-творец, призван да се проявява в съзидателна воля, в градивност, в творчество).

Защо за наше добро е трябвало да попаднем под владичеството на османските турци и да го усещаме пет века както върху плещите си, така и в духа си като действително наше робство?

Защото към момента на падането ни под турско владичество (края на XIV в.) - главно поради прояви на низки и тъмни страсти у тогавашния ни български „елит” (алчност, която замъглява съзнанието, и свързан с нея престъпен произвол; раздори и разцепления, а чрез тях и отказ от практикуване на истината като справедливост в държавата ни) – сами сме се лишавали като народ тъкмо от собствената си съзидателна воля. А „Волята е целенасочен разум.”, казва германският философ Георг Фридрих Хегел (Georg Wilhelm Friedrich Hegel; 1770-1831).

Към свобода!

В нейната съзидателна целенасоченост крепне единството на душа, тяло и дух, не само у личността, но и у народа.

Крепне преди всичко неговото съзнание за държавност и за държава, в която личността, а в нея и народът постигат в хода на времето съответна степен на свобода и съвършенство – в творчество, в съзидателни дела.

И тъкмо поради това, че сами сме се лишавали вече от съзидателната си воля (която в чистият си вид не е нищо друго освен компонент в целостта на духа ни, постановяващ държавност) сме се устремявали вече и като народностен дух (творящ самобитна култура) към небитие.

Тогава наистина за наше добро Историята (която, според големите нейни философи Платон, Хегел, Николай Бердяев, Шпенглер, Тойнби, Мирча Елиаде и др., се ръководи от Бог) ни изпраща на „помощ” „енергичните турци”.

Защо е станало така?

Защото (в хода на историята ни се разбира това), макар и да сме били тогава с опустошаван от самите нас наш волеви компонент, постановяващ държавност, то в народностната ни душа и дух се е съхранявал (все пак) потенциалът ни за творене на чисто наша (си) европейска народностна култура.

И тъкмо в този наш потенциал (за самобитно творчество) се е съдържало историческото ни (Божие) основание да продължим да живеем като световноисторически народ на този свят.

Всъщност, според Божията воля (ако не вярваме в Бог – според историческата ни съдба, виждана вече като развитие в онова, което е ставало с нас като народ и народност в пределите на Османската империя), „енергичните турци” са заробили в и от духа ни (разум-творец) само онази (бездруго липсваща ни тогава по наша вина) „част” от него (волята ни за съзидателна държавност), която вече (с отрицателните си заряди – алчност, вътрешни междуособици, разцепления и анархичен произвол) ни е тласкала именно като народност към небитие.

Друго османските турци, поради статуса им на енергично държавно-творческо малцинство - според британския историк и философ Арнолд Тойнби (Arnold Joseph Toynbee; 1889-1975) – в собствената им обширна империя, не са успели да завладеят от нас – или ако все пак са успели да завладеят нещо друго в или от духа ни, то те са успели да сторят това само частично – в помохамеданчването, например, на част от народа ни.

Единството на народа ни
в Османската империя
се оказва робство,
от което е трябвало сами да се освободим.

Това единство отначало има за нас външна определеност, която Бог (или историческата ни съдба, или случаят, ако щете) ни налага през 1396 г. отвън чрез завладяването на разединените ни и поради това доста незначителни и слаби наши феодални царства: Търновско, Видинско, Добруджанско – от „енергичните турци”.

По такъв начин в същата тази външна (по отношение на нас) определеност природо-географските ни области: Мизия, Тракия и Македония, в които (се смята, че) живеят етнически българи – се оказват (за наше добро!) тъкмо благодарение на турското владичество в здраво геополитическо единство; отначало с център Одрин (1369 г.), а по-късно (1453 г.) и със съвсем естествения в географско отношение обединителен център (за трите ни области) Константинопол (Цариград, Истанбул).

Разбира се, това здраво геополитическо единство на Мизия, Тракия, и Македония е обслужвало преди всичко имперските интереси на османските турци, ала заедно с тях то е осигурявало в същите тези предели и възможностите за нашето собствено народностно единство; осигурявало е всъщност всичко онова, което извън нашият (отнет ни вече от турците) волеви компонент на духа ни за постановяване на истинска наша държавност, е могло да бъде териториална и духовна база за проява на нашия народностен творчески гений (включително и в съжителството ни със самите турци, а също и с други етнически и народностни групи в пределите на империята).

По-нататък същата тази (силово наложена ни от турците) външна определеност на нашето народностно единство в пределите на Мизия, Тракия и Македония е трябвало да се развива и да се осъзнава от нас под „крилото” на турския ятаган (волевият турски компонент за постановяване на държавност) до чисто наша вътрешна определеност на духовно и на политическо единство най-малко в продължение на 366 години – период, който приключва с акта на написването на „История славянобългарска” (1762) от отец Паисий Хилендарски (1722-1773) през 1762 г.

Именно с този (свещен за нас) творчески акт на отец Паисий Хилендарски се извършва истински прелом в народностното ни съзнание - то се превръща в самосъзнание (най-напред у Паисий, а сетне и у другите ни възрожденци) за самите нас като народ.

Поетическият гений на дядо Вазов (1850-1921) е видял това и е отразил това с гениална поетическа простота в следните два стиха от стихотворението си „Паисий” (1884):

„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”

* * *

Още по-нататък, с ускорено темпо вече – с преписването и с разпространяването на „История славянобългарска”, а също и изобщо с цялостните (сами по себе си) разностранни прояви на народностния ни творчески гений в езика, в народната песен, във фолклора изобщо, в православната ни религия, в стопанския ни бит, в архитектурата, в образователните и в самоуправленските аспекти на духа ни, които пораждат и първите ни образователни институции (килийните училища), и първите ни възрожденски общини – именно чрез и в тези разностранни и мащабни прояви на народностния ни творчески гений (в „сумарни” и в чисто личностни творчески актове) народностното ни единство в своята противоречива (до непоносимост към него момент) вътрешна (наша) и външна (чужда за нас) определеност се осъзнава и се постановява своевременно от нашите възрожденци като действително наше робство.

И то не само турско, но и фанариотско.

Осъзнава се вътрешното ни единство като действително наше робство, от чиито външни (турски и фанариотски) окови е трябвало и е нямало как вече с израстването ни в тях, с възмъжаването ни в тях, да не ги разчупим („счупенте окови”Вазов), да не се освободим от тях, да не поведем организирана борба за свобода.

И повеждаме своевременно такава борба за свобода! – в съответствие с актовете на осъзнаването ни, че сме в робство.

Така е било.

Кърваво е било осъзнаването на вътрешното ни единство като народ в робство.

Затуй и народът ни в стихотворението „Хаджи Димитър” „Там на Балкана”, макар и с „дълбока на гърди рана” (получена при опит да счупи оковите), е жив и неумиращ „юнак във младост и в сила мъжка”!

Осъзнато е това и е постановено това в своевременен творчески акт на Христо Ботев (1848-1876).

Както и кървавото писмо на Тодор Каблешков (1851-1876) акт на осъзнатото наше народно единство (в робство) с обръщението – „Братя!”.

Ето защо няма пречка днес и ние, потомците на Христо Ботев и на Тодор Каблешков, с обратна рефлексия да не признаваме своевременно (като вземаме пред вид уточнението на Хегел, че „в историята няма ако), че сме възмъжали като народ и сме се припознали като истински братя с относително крепко вътрешно единство и с дух, творящ самобитна европейска култура, благодарение на пет вековното ни турско робство.
(Продължава на стр. 2)

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1996-za-turskoto-ni-robstvo-li.html