Религията „България“

Религията "България"Всеки трябва да вярва в нещо. Иначе просто би се разпаднал под натиска на ежедневните, а още повече на извънредните трудности, пред които се изправя.

И все пак в какво да вярва?

Християни, мюсюлмани, евреи и т.н. вярват в нещо извън нашия свят – в митологични образи, които имат някакъв исторически прототип, в живот след смъртта, в Провидението, в разни невидими сили, които да им помагат и да ги закрилят или да заплашват съществуването и добруването им (Сатаната).

Всяка религия си има особености. Аз не ви предлагам нов бог, нито нови митове. Няма да ви дам живот след смъртта, нито изобщо смятам, че има нещо такова. Не искам от вас да повярвате в нещо химерично, недоказано, недостъпно или дори съмнително.

Нещо повече – не ви убеждавам да се откажете от сегашната си религия. Вярвайте, в каквото си искате! Но в следващите редове ще се опитам да ви убедя, че ви трябва още една вяра. Не! Че НИ трябва още една вяра – вярата в България!
Родната държава е нещо, което можем да видим, можем да помиришем, можем да прегърнем. Тя не е 111 000 кв. км. Не е красивата ни природа. Не е въздуха, водата и земята. Всъщност и тези неща можем да ги мислим като част от нея, но те са несъществени.

Защо? Защото България – това е българският народ! И ако утре реките ни пресъхнат, ако горите ни повехнат, ако това райско кътче стане ад, то пак ще бъде България, ако българите живеят в него. И обратното, ако всички си отидат, ако не остане българин по тези земи, то въпреки техните красоти, те вече няма да бъдат България.

Затова, за да пребъде страната ни, то трябва да пребъде народът ни. Дотук добре, но какво ме вдъхновява да отворя темата. „Неверието“ е най-простият отговор. А по-долу ще дам и по-подробния.
Все повече българи мигрират, за да търсят по-добър живот за себе си и семействата си. Разбирам ги. Тук условията са по-лоши, отколкото в Западна Европа, в САЩ, Австралия, Япония и на много други места. Човешкият живот е кратък. Трудно е човек да се реши да обрече поколенията след себе си, своите деца и внуци на живот, който да е по-лош от този на други места.

Не просто е трудно, понякога изглежда чак немислимо. И така всеки търси спасението поединично. Отговорен за своята съдба и тази на семейството си, той или тя заминава…

С уговорката да се върне при благовремие, което не настъпва и така поредният български род заживява в чужбина. При тежката икономическа ситуация, при политическата нестабилност (страната се е превърнала в един безкраен митинг в последния месец и нещо), при проблемите с престъпността и корупцията, както и много други неуредици, как да виним тези хора, търсещи по-добър живот?!

Но тук не става дума за вина. Тук става дума за един различен поглед. За един общ поглед. Докато се търси решение поединично, докато максимата „всеки за себе си“ е жива, то България ще продължи да се разпада.

Трябва ни да повярваме, че можем да направим България онова място, в което българите да искат да живеят. Място не просто не по-лошо от всяко друго на света, но по-добро, защото на всичкото отгоре си е наше.
Казват, че в обозримо бъдеще не можела да се оправи икономиката, че останалите проблеми не можели да се решат. Това не е вярно. Но е нужна много енергия за тази цел. И, разбира се, добро ръководство. Ако си дадем сметка колко много можем да постигнем заедно, с общ труд, вместо да обръщаме внимание на деления като ляво и дясно, като наши и ваши, нека се обединим около онова, което ни свързва – България. Дотук общи приказки… А ето и конкретиката:
Безработица не може да има – всеки е длъжен да работи, а иначе няма защо да получава помощи от държавата, тя и без това няма достатъчно, за да обезпечи най-необходимото на населението като добри пътища, здравеопазване на прилично ниво и т.н.

Безработните трябва да получават онази заетост, която да съответства на квалификацията им в замяна на помощите, които им биват предоставяни (т.е. не казвам един висшист да копае канавки край пътя, а да бъде ангажиран по някакъв начин, в съответствие със завършеното образование).

Безработицата са неангажирани трудови ресурси, които са в тежест на обществото. Някой би възразил, че това е принуда. Не съм съгласен – това е справедливост. Обществото помага на безработните, а те помагат на обществото. Това е правилният възглед. Трудоустрояването по никакъв начин не пречи на търсенето на работа междувременно.
Въпросът с държавните предприятия. Аз съм твърдо „за“. Това, че по времето на Живков държавните предприятия са били нерентабилни в голямата си част нищо не означава.

Мъдрото управление на такива предприятия би означавало повече приходи, повече работни места, по-голямо производство и по-добро снабдяване на населението. Да се отърсим от стереотипите на миналото и да погледнем към бъдещето.

Държавата би могла да инвестира повече, отколкото отделния предприемач. Тя може да го стори в различни сектори на стопанството, да организира производството им, да го съчетае. Това, че някога не се е справила, не означава, че сега няма да успее.

Но са необходими качествени кадри, които да вярват, че това е възможно, които да мислят за благото на народа си и за неговото бъдеще, а не за миналото и неговия негативен пример. Впрочем плачевното състояние на икономиката ни се дължи не на лошото управление по времето на Тодор Живков, а главно на престъпната „приватизация“ след това, както и на няколко правителства, които не успяха да я усмирят.

И така, ако имаме повече доверие в управлението на държавата си, ако участваме активно в него, то икономическите ни проблеми могат да бъдат решени.
Това повдига други два ключови въпроса. Според мен без активното гражданско участие под формата на надзор, управлението на държавните предприятия винаги ще бъде заплашено от злоупотреби. Формата на този надзор може да бъде най-разнообразна, но прозрачността в момента поне не е на добро ниво.

Как някой да повярва на държавните чиновници, служителите на обществото, ако не може да проследи работата им и винаги съществува съмнение в нея. На следващо място, нужен е и по-добър подбор на държавните служители. Да бъдат добре образовани, възпитани, грамотни и т.н.
Законите ни трябва да са еднакви за всички и да се прилагат спрямо всички, защото иначе чувството за справедливост на някого се оказва накърнено. Ето един прост пример: контрольорът в автобуса иска вашата карта или билет, иска ги и на човека до вас, но на друг пътник не ги иска, а при това пътник, който очевидно няма такива, след това иска на още един, който този път няма. Съставя му акт. Значи на последния пътник може да иска, а на предпоследния не?!

Заради страха, че ако го свали или му състави акт, после ще го намери една банда подобни нему (на въпросния непроверен пътник) и ще му причинят телесни повреди. Спазването на закона и прилагането му еднакво спрямо всички е това, което ще накара българите да се чувстват като един народ.
От гледна точка на разглежданата тема гореизложеното звучи така: зарежете стереотипите от миналото – било какво било – концентрирайте се върху настоящето; повярвайте (а знам колко е трудно това), че можете да допринесете за общото благо, а чрез него и за своето; не оставайте безучастни пред това, което не е правилно, пред всичко онова, което буди възмущението ви или просто не ви харесва. Борете се срещу него. Ще кажете, че няма как с такива управници…

Все някой винаги се оплаква от управниците. Ето сега и протести срещу новия кабинет има, за които вече писах в същия този блог. Няма значение дали кабинетът е ляв, десен, центристки или някаква причудлива смесица. Все пак това са хората, които идват на власт чрез избори.

Не ви харесват – ами да сте избирали по-добре. Не сте гласували? Ами да сте! Ако гласуването беше задължително, никой нямаше да може да се оплаче без основание. Или на власт са дошли тези, за които сте гласували и доволни или не, можете да вините само себе си, или са дошли тези, за които не сте гласували, и тогава можете да обвините другите, които са гласували за тях.

Ако не гласувате и не сте доволни от управлението, то можете да вините само себе си. Някой би възразил: „Ами как да гласувам като няма за кого?“

Това би означавало, че има нещо, което партиите пропускат в програмите си. Тогава ще бъде необходима широка обществена дискусия, която този някой може да инициира, за да прегърне една или друга партия идеята му. Като цяло политическата програма на една партия трябва да може да се изменя дори по време на кампанията, но не твърде съществено. Най-много да се добавят нови точки, а основните пунктове да останат същите.
Мога да разсъждавам и върху още много сфери на обществения живот, но ми се струва ненужно. Тези, които засегнах бяха само примерни, за да илюстрират основната теза. Повярвайте в България, в българския народ, в неговите огромни сили и възможности!

Зарежете стереотипите (леле, много често започнах да го повтарям, чак аз си се дразня, ама нищо, нека се запомни), не слушайте тези, които ви сочат една или друга велика сила като Спасител, не подценявайте себе си, не подценявайте НАС! Искайте да вършите добро в името на този народ, колкото и да смятате, че понякога не го заслужава!

Дайте му шанс да го заслужи!

И ще видите, че ако повярвате, ако спазвате законите и се отнасяте с другите, както желаете те да се отнасят с вас; ако не си затваряте очите пред лошото, а постоянно се стремите към по-доброто, но не за себе си, а за цялото общество, то НИЕ ЗАЕДНО ще пребъдем!
Вярвайте и смело напред!

 

Автор:

Източник: http://vdatsov.blogspot.com

Source Article from http://infobalkani.wordpress.com/2014/06/27/%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B3%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/