КАКВО МИСЛИ КРЕМЪЛ

КАКВО МИСЛИ КРЕМЪЛ

Александър Владимирович Лукин е вицепрезидент на Дипломатическата академия на руското Министерство на външните работи, директор на Изследователския център на Източна Азия и на Шанхайската организация за сътрудничество към Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Възпитаник е на университета МГИМО. Доктор е по политически науки от Оксфордския университет, по история от Дипломатическата академия и има научна степен по теология от Руския православен университет „Свети Тихон“.

Скоро след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. западните ръководители започнаха да мислят за Русия като за партньор. Макар че Вашингтон и неговите приятели в Европа никога не са смятали Москва за истински съюзник, те приеха, че Русия споделя техните базови вътрешно- и външнополитически цели и постепенно ще възприеме западния стил на демокрация с нейните либерални норми. Предполагаше се, разбира се, че този път ще бъде осеян с трудности. Но Вашингтон и Брюксел сметнаха, че специфичната политика на Москва се дължи на националните особености на Русия и на липсата на демократични традиции в нея. И обясниха различията, които възникнаха относно бивша Югославия, Ирак и Иран, с малкото време, през което Русия е била под влиянието на Запада. Този начин на разсъждение е пример как по онова време Западът си е представял сговорчивостта на Русия в периода след разпадането на Съветския съюз.

Сегашната криза в Украйна най-после сложи край на това представяне на желаното за действително. Като анексира Крим, Москва решително отхвърли правилата на Запада и в хода на това развитие разпердушини много сбъркани западни мнения за нейната мотивация. Сега американски и европейски официални представители се нуждаят от нова парадигма как да се възприема руската външна политика. И ако те искат да разрешат украинската криза и да предотвратят възникването на подобни в бъдеще, ще им бъде по-полезно да се опитат да вникнат в нещата, като погледнат на тях през руска призма.

Обратно към началото

От руска гледна точка семената на украинската криза бяха посети веднага след края на Студената война. След разпадането на Съветския съюз пред Запада най-общо имаше две възможности за избор: да положи сериозни усилия да приобщи Русия към западната система, или да къса парче по парче от нейната бивша сфера на влия­ние. Привърженици на първия подход, сред които са американският дипломат Джордж Кенън и руските либерали, предупредиха, че антируски курс може само да предизвика враждебност от страна на Москва и да донесе незначителни ползи, като спечелването на няколко малки държави, които и без това в последна сметка ще се прикачат към Запада.

Но на такива съвети не беше обърнато внимание и американските президент Бил Клинтън и Джордж У. Буш избраха втория подход. Като забравиха обещанията, които западните лидери дадоха на Михаил Горбачов след обединението на Германия — по-специално обещанието, че няма да разширяват НАТО на изток — Съединените щати и техните съюзници се заеха да постигат това, което Съветският съюз не допусна по време на Студената война. Те провъзгласиха разширяването на НАТО, като добавиха 12 нови членове, включително и някогашни части от Съветския съюз, като се опитваха да убедят Русия, че разположените отскоро до нейните граници чужди сили в Естония, Латвия, Литва, Полша и Румъния няма да заплашват нейната сигурност. Редом с НАТО през същия период се разшири и Европейският съюз, като прие 16 нови членове.

Ръководителите на Русия бяха изненадани. Те очакваха, че двете страни ще засилят сътрудничеството си, че ще уважават взаимните си интереси и ще направят взаимно приемливи компромиси. Руснаците смятат, че са спазили поетите от тях задължения. Без никога да се отклонява напълно от разбирането си за своите национални интереси, Русия показа, че желае да направи саможертви, за да възприеме доминиращия западен ред. Но въпреки многото изречени окуражаващи думи, Западът никога не отвърна със същото. Вместо това западните ръководители останаха верни на закостенялото си виждане от времето на Студената война с убеждението, че ще победят.

Трудно е да се каже дали различен подход към постсъветските държави щеше да донесе по-добри резултати за Запада. Очевидното обаче е, че поетият от Клинтън и Буш курс даде сили на онези руснаци, които искаха Москва да отхвърли западната система и вместо това да стане независим съперник и център на могъщество в новия многополюсен свят.

Днес продължаващото настъпление на Запада не престава да прелъстява граничещите с Русия страни. Това вече доведе до териториално разпокъсване на Молдова и на Грузия. Сега и Украйна се разпокъсва пред очите ни. Разделителни културни граници прорязват тези страни и техните лидери могат да запазят целостта им само като удовлетворят, от една страна, интересите на гражданите, привличани от Европа, и от друга, на гражданите, които искат да запазят традиционните си връзки с Русия. Едностранчивата подкрепа на Запада за прозападни националисти в бившите съветски републики насърчи тези държави да потискат рускоезичното население — проблем, към който Русия не може да остане безразлична. Дори сега, след повече от две десетилетия от рухването на Съветския съюз, над 6 процента от населението на Естония и над 12 процента от населението на Латвия — преобладаващо етнически руснаци — са лишени от пълни граждански права. Те нямат право да гласуват в национални избори, да се записват в руски училища. Повечето от тях нямат и достъп до руски медии. ЕС, въпреки голямата си загриженост за човешките права извън неговите граници, си затваря очите за тези явни нарушения на основни права, валидни в страните членки. И когато става дума за Украйна и за заплахата натовски сили да се появят в Крим — регион, към който Русия изпитва специални емоции и където по-голямата част от жителите му се чувстват руснаци — Москва стигна до заключението, че за тези малцинства не е останало никакво място за отстъпление. Русия анексира Крим в отговор на въжделенията на преобладаващата част от нейните жители и на очевидните опити на НАТО да изтласка руския флот извън Черно море.

Ръководителите на Запада останаха изненадани от бързата реакция на Москва. В края на март генерал Филип Брийдлав, върховният главнокомандващ на силите на НАТО в Европа, заяви с изненада, че Русия действа много повече като враг, отколкото като партньор“. Но като се има предвид фактът, че НАТО  постъпва по този начин от деня на основаването си и не промени подхода си след Студената война, би трябвало да се очаква, че Москва ще постъпи по този начин. Беше само въпрос на време Русия да реагира на обкръжаването ѝ от Запада.

При тези обстоятелства правителството на Владимир Путин изтълкува протестите на Запада за положението в Украйна като проява на прекалено лицемерие. Наистина е трудно човек да си помис­ли, че Кремъл би могъл да разсъждава другояче. Да вземем за пример неотдавнашните критики на ЕС по адрес на десните формирования в Украйна. През март ръководителят на външната политика на ЕС Катрин Аштън осъди Десен сектор, войнстваща националистическа групировка, заради опита ѝ да завземе сградата на парламента в Киев. Ала само месец по-рано ЕС подкрепи Десен сектор, когато негови привърженици излязоха на улицата, за да свалят правителството на украинския президент Виктор Янукович. Това поведение, разбира се, не е изненада. Западните ръководители никога не са имали затруднения да оправдават действията на такива екстремистки групировки, когато това им е удобно, какъвто е примерът с подкрепата за боевете, водени от хърватите в самопровъзгласилата се република Сръбска Крайна през 1995 г., или за националистите в Косово през 1997-1998 г.

Западното лицемерие не свършва дотук. Вашингтон не пропуска случай да осъди Русия за нарушаване на неприкосновеността на украинските граници. Още по-малко Съединените щати и техните съюзници имат основание да претендират, че отстояват принципи, когато става дума за териториален интегритет. Та нали не Русия, а Западът подкрепи през 2010 г. решението на Международния наказателен съд, че едностранната Декларация на Косово за независимост през 2008 г. не нарушава международните закони. Москва постоянно предупреждаваше, че прецедентите, създадени от военните интервенции на Запада в места като Косово, Сърбия, Ирак и Либия, ще подкопаят съществуващата международна правова система – включително и принципа на суверенитет, заложен в Хелзинкските споразумения от 1975 г., с които Западът официално признава националните граници на Съветския съюз, на бивша Югославия и на държавите от Варшавския договор.

Въпреки този двоен стандарт на Запада, Москва предложи няколко идеи за разрешаване на украинската криза: създаване на коалиционно правителство, което да държи сметка за интересите на източните и на западните региони, федерализиране на страната, даване на официален статут на руския език и т. н. Но, изглежда, западните идеолози изобщо не желаят да приемат такива идеи. Да се работи с Русия, а не срещу нея, би означавало да се приеме, че някой извън Запада също е способен да определя какво е добро и какво лошо за други общества.

Курс на противопоставяне

Като се имат предвид големите различия между Русия и Съединените щати,  беше само въпрос на време да се стигне до сблъсък между техните два подхода относно Украйна – държава, граничеща с Русия, която отдавна се люшка между притегателната сила на Изтока и на Запада. Борбата първоначално се водеше между украинските политически фракции – тези, които се обявяват за споразумение за асоцииране с ЕС, и онези, които са за присъединяване към Митническия съюз, създаден от Беларус, Казахстан и Русия.

Западните лидери винаги са разглеждали всяко усилие за регионална интеграция с водеща роля на Русия като враждебно действие, което цели да възкреси Съветския съюз и да създаде алтернатива на западната система. Много официални представители на САЩ и Европа смятат, че с включването на Украйна в съюз с Европа ще бъде нанесен съкрушителен удар на такива планове. Това обяснява защо те изтълкуваха решението на Янукович временно да отложи подписването на споразумение с ЕС като победа на Русия, която налага да бъде нанесен контраудар.

За съжаление западните лидери имат погрешна представа за идея­та за евразийската интеграция. Нито Русия, нито някоя от държавите, които искат да се присъединят към евразийската система, се стремят да възстановят Съветския съюз или открито да влязат в сблъсък със Запада. Те обаче вярват, че в многополюсен свят свободните народи имат право да създават независими сдружения помежду си. Всъщност управляващите елити в много бивши съветски републики отдавна се отнасят благосклонно към идеята да се запазят или да се съживят някои форми на сдружаване между техните държави. През 1991 г. например те създадоха Общността на независимите държави (ОНД). И само няколко от 15-те бивши съветски републики, главно балтийските държави, използваха рухването на Съветския съюз като удобна възможност завинаги да изоставят всички връзки с бившия съюз и да се присъединят към западни икономически и политически съюзи. Останалите страни полагаха усилия да стигнат до всеобщо съгласие каква точно да бъде ролята на ОНД.

Лидерите на някои бивши съветски републики активно търсеха възможности за създаване на нови форми на интеграция, каквато е Евразийската икономическа общност, в която членуват Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан (Узбекистан прекрати членството си през 2008 г.). В други, като Грузия, Туркменистан и Украйна, управляващите елити видяха добра възможност да получат цивилизован развод от Русия и да разделят права на собственост и на власт, които преди са принадлежали на една обединена държава. В повечето от тези страни част от управляващия елит и голям сегмент от населението искаха да запазят близки отношения с Русия и с другите бивши съветски републики. В Грузия и Молдова например различни етнически малцинства заживяха със засилващ се страх от агресивни националистически мнозинства и с надежда, че Русия ще им помага да защитават правата си. В други държави, сред които Беларус и Украйна, значителна част от населението имаше толкова тесни икономически, културни и дори семейни връзки с Русия, че не можеха да си представят тези връзки изведнъж да бъдат пресечени.

Въпреки това икономически проблеми дълго време пречеха да се постигне истинска интеграция. Въпреки че Путин дойде на власт твърдо убеден, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа катастрофа“ на двадесети век, той изчака десет години Русия да си възвърне достатъчна икономическа и политическа мощ, за да предприеме действия към интеграция. Едва през 2010 г. Беларус, Казахстан и Русия създадоха митнически съюз като първа стъпка към значимо икономическо сътрудничество между постсъветските държави. Съюзът създаде територии, освободени от мита и други икономически ограничения. Неговите членове сега прилагат единни митически тарифи и други регулаторни мерки в търговските си отношения с външни страни. В ход са преговори с Армения, Киргизстан и Таджикистан за присъединяването им към съюза.

Освен че носи икономически ползи, Евразийската интеграция насърчи сътрудничеството в сферата на сигурността. Така по подобие на НАТО Договорът на организацията за колективна сигурност (ДОКС), в който участват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия и Таджикистан, изисква от подписалите го страни да оказват помощ на страна-членка, която е нападната. Много евразийски страни придават специално значение на ДОКС. Техните ръководители знаят, въпреки уверенията от много други страни и организации, че в случай на реална заплаха от религиозни екстремисти или терористи само Русия и нейните съюзници ще им се притекат на помощ.

Неделим по волята на Бог

След успеха на икономическото сътрудничество политическите елити в страните от Митническия съюз сега обсъждат създаването на Евразийски политически съюз. Както Путин писа през 2011 г. във вестник „Известия“, Москва желае новият съюз да бъде партньор, а не съперник на Европейския съюз и на други регионални организации, като Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (ASEAN) и Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA). Това би улеснило държавите членки да намерят своето място в глобалната икономика“, писа Путин, и да играят реална роля във взимането на решения, в определянето на правилата и в моделирането на бъдещето“. Но за да може такъв съюз да бъде ефективен, ще трябва да има свободата да се развива естествено и доброволно. Освен това издигането на постсъветската интеграция на по-високо ниво поставя въпроса какви основополагащи ценности ще са заложени в неговите основи. Ако страните от Европа са обединени от изповядването на ценностите на демокрацията, човешките права и икономическото сътрудничество, тогава и Евразийският съюз трябва да мисли за своите собствени идеали.

Някои политически анализатори откриха идеологическите основи на такъв съюз, ровейки се в историята. Схващането за евразийско пространство или за евразийска самоличност за първи път се заражда сред руските философи и историци, които емигрират от комунистическа Русия в Западна Европа през 1920 г. Подобно на руските славофили преди тях, поддръжниците на евразианизма говорят за специфичната природа на руската цивилизация и за нейните разлики с европейското общество. Но те се вглеждат в друга посока – докато в началото славофилите наблягат на славянското единство и противопоставят на европейския индивидуализъм колективизма на руските селски общности, евразианистите свързват руския народ с тюркските етноси –  с т. нар. туранци – от степите на Централна Азия. Според евразианистите туранската цивилизация, за която се предполага, че възниква в древна Персия, следва свой собствен  уникален политически и икономически модел – в основата си авторитарен. Макар че по принцип те уважават частната инициатива, много от евразианистите не приемат приетото на Запад прекалено властване на пазарните принципи над държавата и изтъкват положителната роля на традиционните религии в своя регион: православно християнство, ислям и будизъм. Независимо че историческите позовавания на евразианистите на туранизма може да будят съмнения, тази теория сега се радва на голяма популярност не само сред голяма част от руския политически елит, но и в Казахстан, Киргизстан и в други централноазиатски държави, в които живеят потомци на туранците.

И макар че старите идеи, които днешните евразианисти лансират, изглеждат нереалистични, плановете за създаването на Евразийски съюз не трябва да се пренебрегват. Културата и ценностите на много бивши съветски републики се различават от тези, преобладаващи на Запад. Либералните светски разбирания с тяхното отхвърляне на абсолютните ценности, уважавани от традиционните религии като божия повеля, вероятно печелят популярност в Западна Европа и в Съединените щати. Но в тези бивши съветски републики всички главни религии – православно християнство, ислям, юдаизъм и будизъм – преживяват разцвет. Въпреки съществените различия между тях, всички тези религии отхвърлят западната всепозволеност и морален релативизъм, при това не поради някакви прагматични подбуди, а защото смятат тези разбирания за греховни или за непозволени, или изрично забранени от божествената власт.

Голяма част от населението на тези постсъветски държави негодуват, че хора на Запад смятат техните възгледи за назадничави и реакционни. Техните религиозни водачи, които се радват на растяща популярност, споделят това мнение. В края на краищата човек може да разбира прогреса по различен начин. Ако някой смята, че смисълът на човешкото съществуване е придобиването на повече политически свободи и материални блага, за него това означава, че западното общество напредва. Но ако някой мисли, както традиционните християни, че появата на Христос е най-важното събитие за човечеството, тогава материалните блага изглеждат по-маловажни, защото този живот е преходен и страданието подготвя хората за вечен живот, процес, на който физическите придобивки пречат. За религиоз­ните традиционалисти евтаназията, хомосексуалността и други практики, които Новият завет осъжда, не олицетворяват прогреса, а по-скоро са връщане към езичеството. Погледнато през тази призма, западното общество е повече от несъвършено; то е истинско средище на греха.

Мнозинството от православните християни в Русия, Украйна, Беларус и Молдова, както и много хора в Централна Азия, са съгласни с всичко това. Тези възгледи изведоха по върховете на властта лидери, които подкрепят интеграцията между бивши съветски репуб­лики. Те допринесоха също за успеха на Путин да създаде независим център на властта в Евразия. Намесата на Запада само консолидира тази власт.

Обстановката в Украйна остава напрегната. Възможно е тя да последва примера на Молдова – да се раздели на две. Съединените щати възприеха призивите на Русия за диалог като опит да диктува неприемливи условия. В Русия продължаващото неразбирателство активизира националистическите и авторитарни настроения. Привържениците на авторитаризма станаха особено активни в последно време, представяйки се като единствената сила, способна да защитава руските интереси. Безконтролната ескалация на конфронтацията може да доведе дори до война. Единственото решение за Съединените щати и за техните съюзници е да променят позицията  си от конфронтация към конструктивност.

Въпреки всичко, дипломатическо решение на украинската криза все още е възможно. Дори по време на Студената война Москва и Западът успяха да стигнат до споразумения за неутралния статут на Австрия и Финландия. Тези разбирателства ни най-малко не подкопаха нито демократичните системи, нито общоприетата европейска ориентация на тези страни и дори се оказаха полезни за техните икономики и за международния им престиж.

Не е случайно, че неутралната държава Финландия, която е в добри отношения и със Запада, и със Съветския съюз, стана домакин на преговорите, които доведоха до подписването на Хелзинкските споразумения, изиграли решаваща роля за намаляване на напрежение­то, възникнало по време на Студената война. Разрешаването на сегашната криза по подобен начин зависи от способността да бъдат дадени международни гаранции както за украинския неутралитет, така и за рускоезичното население. Противното би било прекалено опасно – много е вероятно Украйна да се разпадне и това да въвлече Русия и Запада в нова продължителна конфронтация.

 

Източник : Foreign affairs

http://www.foreignaffairs.com/articles/141538/alexander-lukin/what-the-kremlin-is-thinking

Източник: http://www.novovreme.com

Source Article from https://infobalkani.wordpress.com/2015/01/31/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BC%D1%8A%D0%BB/