Месечни архиви: февруари 2016

Прелестната ZAZ идва в България през юни за фестивала Francofolies


През юни тази година френската шансон и джаз звезда ZAZ ще се срещне с българската публика да втори път - по време на фестивала Francofolies в Благоевград. Снимка: Schorle / wikimedia.orgВторото издание на музикалния форум ще се състои на открито, на 17 и 18 юни, и ще бъде със свободен вход.

БЛАГОЕВГРАД. Световноизвестната френска шансон и джаз звезда ZAZ (Isabelle Geffroy) идва отново България за концерт на 18 юни 2016 г., който ще се състои в рамките на второто издание на фестивала Francofolies Благоевград. Музикалният форум ще бъде проведен на 17 и 18 юни, и ще е със свободен вход, съобщиха организаторите му. 


Популярната по цял свят френска изпълнителка ще пее на открито на площад „Георги Измирлиев” в южния град, където ще бъде изградена внушителната сцена на фестивала. До средата на март ще станат ясни и останалите музиканти, които ще вземат участие в дните на Francofolies.

По време фестивала ще бъде представен неговият нов младежки модул, който стартира от тази година. Той е насочен към учениците и студенти франкофони от цялата страна и чужбина. За тях, извън музикалната програма, ще бъдат организирани различни инициативи във всеки един от дните на тазгодишното музикално събитие.

Българското издание на международния фестивал за съвременна фрeнска музика беше възстановен от Община Благоевград през 2015 след близо 20 годишно прекъсване. На българска сцена миналия септември пяха френските звезди Патрисиа Каас (Patricia Kaas), Патрик Брюел (Patrick Bruel), електро сунг групата Caravan Palace, един от любимите диджеи на Европа – DJ Bob Sinclar, рок групата Kyo, Кристоф Уилем (Christophe Willem) и рапърът Сопрано (Soprano).

Френската певица ZAZ, чието истинско име и Изабел Жофруа, е истинско явление в музикалната индустрия през последните години заради изключителното си сценично присъствие и специфичния си тембър.

Възпитаник на престижната консерватория CIAM в Бордо, в началото на своя творчески път Изабел започва като свободен артист с улични изпълнения на джаз, соул и френски шансони. Официалната й музикална кариера започва през 2001 г. Следват десет години, в които тя пее в различни групи и формации. През 2010 г. представя дебютния си албум, наречен ZAZ. Големият успех идва с една от песните в него – сингълът Je veux, който само в YouTube е гледан над 41.4 милиона пъти. Албумът изстрелва ZAZ на върха в класациите, като през ноември 2010 г. той добива двойно платинен статус, а певицата получава награда за откритие на годината Revelation Song на Academy Charles Cros и награда за най-слушан френски артист зад граница European Border Breaker Award.

През 2012 г. излиза вторият й албум Recto Verso, който също става двойно платинен в родината й, а в Германия, Белгия, Полша и Швейцария е със златен статут.

Албумът Paris (2014), посветен на френската столица, съдържа 13 парчета -  две от тях са нейни и интерпретации на песни на легенди като Едит Пиафdith Piaf; 1915-1963) – „Под небето на Париж” (Sous Le Ciel De Paris; 1954),  „Елисейските полета” (Les Champslysées; 1969) на Жо Дасен (Joe Dassin; 1938-1980), „Имам две любови” (J’ai Deux Amours; 1931) на Жозефин Бейкър (Josephine Baker; 1906-1975), „В Париж” (A Paris; 1948) на Ив Монтан (Yves Montand; 1921-1991) и др., а „Обичам Париж през май” (J’aime Paris Au Mois De Mai; 1963) изпълнителката записва в дует с големия Шарл Азнавур (Charles Aznavour; 1924)…


Фестивалът Les Francofolies е най-големият международен фестивал за съвременна франкофонска музика, който се провежда всяка година от 1985 г. в Ла Рошел, Франция. Градът е известен именно заради този фестивал, заради който всяка година там пристигат над 100 хиляди души. Освен традиционните издания на фестивала във Франция, Les Francofolies се провежда в Монреал (Канада) и в белгийския Спа. Има изнесени издания в Ню Йорк, Буенос Айрес и Берлин, а от 2015 г. и в България.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/muzika/2005-prelestnata-zaz-idva-v-bulgaria-prez-juni-za-francofolies.html

Hollywood Boulevard Closures For 2016 Oscar® Week

Street & sidewalk closures: Day of the show (Sunday, February 28, 2016). Illustration: © oscars.orgLOS ANGELES. To ensure public safety, support security strategies and facilitate the production of this year’s Oscars®, the Academy of Motion Picture Arts and Sciences and the City of Los Angeles have finalized street closure plans around the Dolby Theatre™ at Hollywood & Highland Center® in Hollywood, announced oscars.org.


To accommodate the construction of press risers, fan bleachers and pre-show stages along the Oscars red carpet, Hollywood Boulevard will be closed between Highland Avenue and Orange Drive beginning at 10 p.m. on Sunday, February 21, and remain closed until 6 a.m. on Tuesday, March 1.

MTA subway trains will bypass the Hollywood & Highland station after the last regularly scheduled train on Saturday, February 27, until 6 a.m. Monday, February 29. Service at the station will resume with the first scheduled train after 6 a.m.

Between Sunday, February 21, and Oscar Sunday, February 28, additional streets and sidewalks will be closed for varying periods.

Details of the closures and maps of affected areas are available from the Hollywood Chamber of Commerce, the Sixth and the Thirteenth District City Council field offices and on the Academy’s website at www.oscars.org/closures.

The Oscars, hosted by Chris Rock, will air live Oscar® Sunday, February 28, on ABC.

* * *

After molten bronze is cast into the ceramic mold, the Oscars® are cut loose from their plumbing systems and sanded and polished by hand. Photo: Dorith Mous / ©A.M.P.A.S.The presenters,
including several Oscar winners, are:

Patricia Arquette
Abraham Attah
Cate Blanchett
Emily Blunt
Louis C.K.
Common
Russell Crowe
Chris Evans
Jennifer Garner
Louis Gossett, Jr.
Michael B. Jordan
Rachel McAdams
Dev Patel
Eddie Redmayne
Daisy Ridley
Sarah Silverman
Sofia Vergara

Through their work, these artists have shown us the unique, transformative power of cinema,” said Oscars® producers David Hill and Reginald Hudlin. We are delighted they will be joining us on the Oscars stage this year.”

To give the Oscars® their striking appearance, all surfaces have to be perfect. Gold plating is only one micron thick and would not cover even the smallest indent. To accomplish a perfect surface, the castings are plated first with copper, then nickel, and polished to a high luster. Photo: Dorith Mous / ©A.M.P.A.S.Previously announced
presenters and performers include:

Steve Carell
Priyanka Chopra
Benicio del Toro
Tina Fey
Whoopi Goldberg
Ryan Gosling
Kevin Hart
Quincy Jones
Lady Gaga
Byung-hun Lee
Jared Leto
Julianne Moore
Olivia Munn
Margot Robbie
Jason Segel
Andy Serkis
J.K. Simmons
Sam Smith
Charlize Theron
Jacob Tremblay
Kerry Washington
The Weeknd
Pharrell Williams
Reese Witherspoon

The 88th Oscars will be held on Sunday, February 28, 2016, at the Dolby Theatre® at Hollywood & Highland Center® in Hollywood, and will be televised live by the ABC Television Network at 7 p.m. ET/4 p.m. PT. The Oscar® presentation also will be televised live in more than 225 countries and territories worldwide.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/2004-hollywood-boulevard-closures-for-2016-oscar-week.html

Dulwich present the first UK exhibition of paintings and prints by Nikolai Astrup

Nikolai Astrup, Rhubarb, 1911; Oil on canvas, 93 x 110 cm. The Savings Bank Foundation DNB / The Astrup Collection / KODE Art Museums of Bergen. Photo © Dag Fosse/KODE He should be as famous as Edvard Munch, but the world seems to have forgotten him - until now, The Guardian.

LONDON. Dulwich Picture Gallery present the first UK exhibition of paintings and prints by Nikolai Astrup (1880-1928), one of Norway’s finest twentieth-century artists. Along with Edvard Munch (1863-1944), Astrup expanded the artistic possibilities of woodcuts to capture the lush, wild landscapes and traditional way of life of his home in western Norway, powerfully capturing the myths and folklore of the country, announced dulwichpicturegallery.org.uk.


The exhibition brings Astrup’s unique vision of Norway to London. Arranged thematically the show will highlight the artist’s radically innovative approach to landscape painting and printmaking. The parsonage where he grew up and his beautiful farmstead at Sandalstrand (now known as ‘Astruptunet’), along with the lake (Jølstravatnet) that lay between them and the mountains surrounding them inspired a unique and extraordinary body of work.

Bringing together a focused display
of over 120 oil paintings, woodcuts
and archive material,

many on public display for the first time, ‘Painting Norway: Nikolai Astrup’ (5 February – 15 May 2016) offers a unique opportunity to discover an artist driven by the desire to create a ‘national style’- something quintessentially Norwegian in feeling and in subject-matter.

Astrup was trained in the painterly naturalist tradition by fellow Norwegians Harriet Backer (1845-1932) and Christian Krohg (1852-1925) in Oslo and Paris but it was during study tours in Europe that he identified the importance of the innocent, untutored eye in recording truth in nature. His exposure to the ‘naïve’ style of Henri ‘le Douanier’ Rousseau (1844-1910) and Maurice Denis (1870-1943) reinforced this conviction and encouraged Astrup to return to his home district of Jølster where he would create his own individual response to the landscape, shaped by the impressions and images remembered from his childhood years.

Henrik Lund (1879-1935), Portrait of Nikolai Astrup, 1900; Oil on canvas, 90 x 68 cm. Photo: © Oslo Museum* * *

Magical in every sense
The Telegraph

The Norwegian artist you’ve
never heard of but will never forget
The Guardian

Delightfully fresh and vivid
The Times

One of Norway’s most popular
and important artists
Time Out

* * *

After welcoming visitors to this beautiful slice of Norway with landscapes providing an almost 360 degree view of the area surrounding his father’s parsonage at Ålhus, the exhibition explores the radical innovations in printmaking and painting that came to define Astrup’s career, highlighting key motifs in his oeuvre, from the distinctive Northern light and atmosphere to the famous Midsummer Eve festival which informed his series of striking bonfire paintings.

Landscape of Astruptunet... Photo: © Stuart LeechIan A. C. Dejardin, the Sackler Director of Dulwich Picture Gallery and co-curator of the show, said: Hailed even as an art student as the great new hope of Norwegian art at the turn of the twentieth century, Astrup deserves to be celebrated outside his native Norway. In painting he rejected the stylistic trickery of aerial perspective, resulting in canvasses of intense immediacy and brightness of colour; in prints he followed his own innovative path, laboriously reworking his woodcuts so that every print is a unique work of art, and - as a final work of art in its own right - he built himself a home, Sandalstrand, on the precipitous shore of the lake that must be one of the most beautiful artists’ homes in the world. A remarkable man, and a great artist - yet this is the first ever show in this country devoted to him. It will be, as we intend all exhibitions at Dulwich Picture Gallery to be, a revelation.”

The exhibition opens with the rugged, wild mountainscapes and lake that dominated Astrup’s home village of Ålhus counterbalanced with domestic views of his father’s parsonage, the garden and the farmstead. These works celebrate the specific qualities of the light of the north, notably the midsummer nights, as in the woodcut A Clear Night in June (1905-1907), or inclement weather, as in Rainy Atmosphere beneath the Trees at Jølster Parsonage (before 1908). A deliberate flattening of the landscape and rejection of aerial perspective in works such as Farmstead in Jølster (1902) illustrate Astrup’s avowed determination to represent both foreground and background with equal intensity.
Next – page 2…

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/2003-dulwich-present-the-first-uk-exhibition-of-paintings-and-prints-by-nikolai-astrup.html

„Сиела”: Това, което се случва с Калин Терзийски, е изключително неприятно

Снимка: Screenshot of ciela.bgОт престижното издателство се надяват авторът „отново да намери сили и да излезе от състоянието, в което се намира, както вече е доказвал, че е способен.”

СОФИЯ. Медийните изяви на писателя Калин Терзийски („Алкохол”, Има ли кой да ви обича” и др.) са една от темите, които в последните седмици обсеби не само българските арт среди, но и изострената от всевъзможни негативизми чувствителност на българското общество. За кой ли път се заговори за етика, морал, амбиции, самочувствие, пари и прочее, а деликатният казус предизвика издателство „Сиела” да заяви своята официална „Позиция по отношение публичните изяви на Калин Терзийски”, която беше публикувана в сайта ciela.bg:


„В последните месеци писателят Калин Терзийски предизвика силен обществен резонанс. Активността му в социалните мрежи, поведението му в ефир и интервютата, които дава, налагат издателство „Сиела” да обяви своята позиция публично.

Правили сме и правим всичко, което е по силите ни като издателство, да сме партньор и сподвижник в творчеството на Калин Терзийски. В последните години всеки от екипа ни е контактувал с него лично – той идваше в издателството често и комуникацията ни беше не просто работна, а непринудена, ефективна и интересна.

Последните месеци обаче са различни – Калин Терзийски просто не е същият човек. Разговорите му с ръководството на издателството са неефективни. Опитите на главния редактор за неформална комуникация и откровен личен контакт не доведоха до промяна към по-добро. След последвали разговори и с негови близки ни беше казано в прав текст, че всичко зависи изцяло от неговата лична мотивация да се възстанови. Необходима е професионална, компетентна намеса. Категорично сме против медийното ровене в личния живот на човек, който в момента има нужда от друго отношение и грижа.

Това, което се случва с Калин Терзийски, е изключително неприятно за всички нас. Със състрадание и болка следим развитието на ситуацията. За съжаление и най-доброто издателство не може да замести нито неговото семейство, нито най-близките му приятели, нито неговите обичани хора и роднини.

И накрая – държим да е ясно, че Калин Терзийски получава хонорарите си на десето число на всеки месец. Всички останали български автори, издавани в „Сиела”, получават хонорари на 3 или 6 месеца. Издателството е коректно към своите автори и спекулации относно неизплатени хонорари са недопустими.


Надяваме се Калин Терзийски отново да намери сили и да излезе от състоянието, в което се намира, както вече е доказвал, че е способен. Няма да е лесно, но вярваме, че е възможно.”

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/2002-siela-tova-koeto-se-sluchva-s-kalin-terziiski-e-izkluchitelno-nepriatno.html

Преди да нарисуваш мустаци и брада на Джокондата…

Една от най-известните буквални интерпретации на прочутите „Цветя” (Flowers; 1970) на Анди Уорхол (на снимката) направи американската художничка Илейн Стюртевант (Elaine Sturtevant; 1924-2014). Снимка: © artnovini.com От няколко месеца в САЩ е в действие Кодекс, описващ добрите практики при използване на материали, защитени с авторски права, във визуалните изкуства.

ВСЪЩНОСТ френският авангардист Марсел Дюшан (Marcel Duchamp; 1887-1968) е имал голям късмет. Когато през 1917 г. подписал с „Р. Глупавия” (R. Mutt) най-известната си ready-made пародия – писоарът „Фонтан” (Fontan), а през 1919 г. в L.H.O.O.Q. засука елегантен мустак и мускетарска брадичка на легендарната „Мона Лиза” (Mona Lisa, La Gioconda; 1503-1519) от Леонардо да Винчи (Leonardo da Vinci; 1452-1519), темата за защитата на авторското право все още не е била така всеобхватно обсебена от Темида. Макар че Бернската конвенция (Berne Convention for the Protection of Literary and Artistic Works) е била подписана още през 1886 г., а първият й предвестник – британският „Статут на кралица Анна” (Copyright Act 1709) е влиза в сила още на 10 април 1710 г., в началото на ХХ в. изобразителното изкуство все още не е тази гигантската индустрия, от която днес се генерират огромни печалби.


Всъщност, теоретично, Дюшан не би имал проблем с давността на „авторските права” на маестро Да Винчи, нито с тези на правоносителя – „краля-слънце” Луи XIV (Louis XIV Le Roi Soleil; 1638-1715), по чиято заповед ренесансовият шедьовър е преместен във Версай (Château de Versailles). По-скоро това би се случило с „правата” на фотографа, автор на репродукцията на творбата от парижкия „Лувър” (Musée du Louvre), където тя попада през 1793 г. А що се отнася до „Фонтан” – интересното е, че в историята на изкуството са останали Dada-истките спорове около съавторството при концептуалното завъртане на обекта на 90 градуса, а не името на незнайния продуктов дизайнер (според днешните класификации) от компанията J. L. Mott Iron Works, създал този модел писоари. Как ли би се почувствал клетият, ако знаеше, че няколко порцеланови копия от неговия образец години по-късно ще донесат милиони долари на различни аукционни къщи и музеи?..

Авторско право и изкуство – една тема, която с все по-определящата роля на парите в съвременния свят, става все по-сложна и по-сложна. Но и все по-абсурдна. Примери – много…

С надеждата да бъде сложен някакъв ред в тази [противоречива] област от правото, през 2015 г. Професионалната асоциация на американските изкуствоведи и арт критици (College Art Association; CAA) публикува Кодекс за прилагане на принципите на добросъвестно използване във визуалните изкуства (Code of Best Practices in Fair Use in the Visual Arts), който несъмнено ще бъде от полза на хората, посветили живота си на изобразителното изкуство. Със сигурност познаването на Кодекса би им спестило много и неприятни главоболия… По този повод предлагаме на вашето внимание аналитичният текст на Олга ГУРОВА, който преди известно време публикува платформата artguide.com.

* * *

ВАЖНО!!! Предложеният по-долу текст
е информативен и няма
юридическа стойност.
Оригиналният текст на CAA
можете да прочетете ТУК.

* * *

Съвременно изкуство и авторско право:
кодекс на професионалната етика

ПРОФЕСИОНАЛНАТА асоциация на американските изкуствоведи и арт критици (College Art Association; CAA) публикува Кодекс за прилагане на принципите на добросъвестно използване във визуалните изкуства. Това е сбор от положения (примери), отнасящи се до съвременната практика на добросъвестно използване на материали в изобразителното изкуство, защитени с авторско право. Кодексът се основава на консенсус, изработен след задълбочена дискусия между професионалисти, сред които са били изкуствоведи, художници, дизайнери, куратори, музейни работници, редактори на издания за изкуство, специалисти в областта на защитата на авторското право.

По данни на авторите на Кодекса, произведения, намиращи се под закрилата на авторското право, използват 94.6% от издателите, 81.4% от научните работници, 75.6% от музейните сътрудници и 37.3% от художниците. При това 56.8% от издателите, 38.8% от научните работници, 35.1% от музейните сътрудници и 20.6% от художниците са склонни да избягват използването на подобни произведения във връзка с възможни санкции, заради нарушения на авторското право.

Под добросъвестно използване (fair use) се разбира правна доктрина, описваща изключения от законодателството, отнасящо се до авторското право, допускащи при определени условия ограничено използване на защитени от авторското право творби без разрешение от носителя на правопритежателя. В американското законодателство такова използване са допуска в случай, че то съответства на Конституцията на САЩ и подпомага „прогреса на науката и полезните занаяти”.

Принципите, чиято разработка започна през 2012 г., се отнасят до пет области: аналитични и научни работи, обучения в областта на изкуствата, създаване на произведения на изкуството, музейна практика и онлайн-достъп до архивите и специалните колекции. Изследванията, извършени от проф. Патриция Ауфдерхайде (Prof. Patricia Aufderheide) и проф. Питър Джези (Prof. Peter Jaszi), под ръководството на целева група CAA по добросъвестно използване, беше финансирана от фондациите „Ендрю Мелон” (Andrew W. Mellon Foundation) и „Самюел Крес” (Samuel H. Kress Foundation). Изданието е особено актуално в светлината на неотдавнашните събития, светът на изкуството следеше внимателно: съдът в Антвeрпен призна вината на художника Люк Тюйманс (Luc Tuymans) за плагиатство; делото по същото обвинение срещу Джеф Кунс (Jeff Koons), което започна във Франция; завършилият през пролетта на миналата година процес срещу художника Ричард Принс (Richard Prince), в който той беше оправдан; и прочее.

Кодексът описва способите на реализиране на принципа fair use при използването на защитени от авторско право материали в науката, образованието (преподаването), музейното и архивното дело, както и при създаването на произведения на изкуството. В него са описани често срещащи се ситуации, свързани с прилагането на принципите на добросъвестното използване, и предлага полезни и надеждни способи за неговото прилагане. Авторите на Кодекса подчертават, че макар и да не може да служи за директивен документ за съда, въпреки това той дава възможност на съдиите, преди да вземат решение, да се запознаят с (с передовым опытом) водещия опит в професионалните среди. Прилагането на принципа на добросъвестното използване е един от ключовите инструменти на арт обществото, макар че неговите членове могат да не прибягват до него, а да се стараят всеки път да получават правата за използване от носителите на авторските права.

Доколкото принципът fair use се явява част от законодателството на САЩ, то Кодексът е приложим към дейността на арт обществото на територията на САЩ независимо от това къде по света са създадени произведенията, използвани за професионални цели. Кодексът не се прилага към произведения, които са обществено достояние (public domain), дотолкова доколкото те не попадат под закрилата на Закона за защита на авторското право. На практика, в голямата си част, принципът fair use се прилага към репродукциите на аналогови или цифрови изображения, в случай, че тяхното използване не е забранено от притежателите на авторските права. Продължава на стр. 2

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-sveta/2001-predi-da-narisuvash-mustaci-i-brada-na-giocondata.html

„Болката отляво” – любовна лирика от Маргарита Петкова за влюбените в живота

Поетесата Маргарита Петкова. Снимка: © издателство „Персей”Книгата е дванадесетата от традиционната поредица на ИК „Персей”, посветена на Деня на влюбените.

СОФИЯ. Книга за подарък! Преди 12 години издателство „Персей” постави началото на тази великолепна традиция, посветена на Празника на влюбените14 февруари. Оттогава, всяка година в неговото навечерие на българския книжен пазар излиза по една книга – луксозно издание, съдържащо някои от най-изящните образци на българската или на световната любовна лирика, поднесени изискано и красиво, с цветни илюстрации и твърда подвързия. През 2016 г. на фокус са поетичните творби, създадени от поетесата Маргарита Петкова, и събрани в книгата й „Болката отляво”.


Да следваш и най-дръзките си мечти и любов – за това се изисква голяма доза смелост. А на Маргарита Петкова такава не й липсва. Определяна като скандална и неприлична, със стиховете си тя „шамаросва” благоприличието и преструвките, загърбва моралните превземки и така се раждат едни от най-ярките образци на модерната българска любовна поезия. Поетесата е такава, каквато много жени биха искали да бъдат, но нямат смелостта да го направят. Затова живеят мечтите си с нейните стихове, казват от „Персей”.

Това е изповедна, открита и откровена книга-равносметка. Авторката разказва за първите си опити в любовта и поезията, за важните моменти и хора в живота си, за поводите, родили прекрасните й стихове, обичани от толкова много хора. Изданието, чиито илюстрации са снимки от личния архив на поетесата и картини на художничката Ралица Денчева, събира емблематичните й творби (както и няколко нови – сред тях е и първото й любовно стихотворение, което прави своеобразен дебют), които бележат нейния път като жена и творец. Всички те са вдъхновени от онова чувство, което най-вече ни прави хора, и сме истински щастливи, само когато го имаме. Защото всичко отминава, но болката отляво – не!

„Болката отляво” на Маргарита Петкова е дванадесетата от поредицата на „Персей”. Досега в колекцията бяха публикувани: „Обичам те” със световна любовна лирика; „Да те жадувам” - българска любовна лирика и диск с някои от най-хубавите любовни поп песни; „Светът е за двама” – световни любовни сонети; „Само за теб”, представяща българска женска любовна лирика; „И сенките ни тихо ще се слеят” от Пенчо Славейков (1866-1912) и Мара Белчева (1868-1937); „Не бой се и ела” със стихотворения на Пейо Яворов (1878-1914), Мина Тодорова (1890-1910), Лора Каравелова (1886-1913) и Дора Габе (1888-1983); „Аз искам да те помня все така” с поезия на Димчо Дебелянов (1887-1916); „Ако ти си отидеш за миг” и „Ти си любовта” на Евтим Евтимов; „Обич безумна и свята” с произведения на Елисавета Багряна (1893-1991), Дора Габе и Боян Пенев (1882-1927); „Копие, захвърлено с любов” от Микеланджело (Michelangelo di Buonarroti; 1475-1564). Тези книги продължават да бъдат в книжарниците и са великолепен подарък за любим човек, допълват от издателството.

В книгата си Маргарита Петкова споделя: „Родена съм на 21 февруари 1956 г. в София, на бул. „Христо Ботев”, което смятам за показателно, над кръчмата „Сините камъни”, бивша пивница „Странджата”, което смятам за още по-показателно. Ритах топка с момчетата между трамваите, затова цял живот не зачитам пътните знаци. Завърших българска филология във Великотърновския университет, не защото там се влизаше по-лесно, а за да бъда самостоятелна, извън родителското крило. Велики години! Благодарение на тях научих на практика, че може и с две, и с двеста. Първите ми публикации бяха във в. „Средношколско знаме”. По-късно се заредиха в. „Пулс”, „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, „Септември”… до първата ми книга „Дива къпина”. Много от стихотворенията ми, по стечение на съдбата, се превърнаха в песни: „Иване, Иване”, „Само за жени”, „Болката отляво”, „Бермудски триъгълник”, „Нова година”, „Балкански синдром”… Имам три деца, което смятам за най-качественото нещо в живота си. Вече съм и баба на две внучета. Не си крия годините, любовниците и пристрастията.

Никога не съм отдавала особено голямо значение на писането. То си идва самò. Ако го разбера един ден, може би ще престана да го правя. Като малка ми бяха подарили спяща кукла, една от първите, които се появиха. Аз й махнах главата, за да видя как така става, че си отваря и затваря очите. И какво – видях вътре едни ластици, като тези, които баба ми слагаше на плетените гащи. И чудото изчезна. Ако разбера как пиша, ще се случи същото – чудото ще престане да е чудо.

Любовта окриляше поетичните ми упражнения, а стиховете ми даваха нетрадиционен привкус на любовта. И страдах, и се възвисявах, и се ядосвах на себе си, и се самооблажавах, нищо различно от всяка човешка любов.

Наистина голямата тема в поезията ми е любовта. За заводи и юзини не мога да пиша, защото в завод съм стъпвала само на литературно четене.

Пишех в кафенетата върху сметките, на пейките срещу дома на човека, докато зелената лампа в кабинета му светеше цяла нощ, защото така ми беше обещал, когато се разделяхме всеки по къщите си… Боже, млада и глупава съм била, но една дума не бих променила нито от чувството, нито от стиха си.

Така се случи, че от самото начало, когато се появих на литературната сцена, ме нарочиха за скандална поетеса. А кое ми беше скандалното – пишех за нещата такива, каквито са. Половината свят ги живее тези неща на невъзможните любови, ама си трае и се крие по кьошетата, а аз си ги казвам в прав текст. Художествен. Половината свят се припознава в моите думи, обаче половината от тази половина не иска да си го признае.

Всичко е в стиховете ми. Добри, лоши – други нямам. И не искам да имам. Както не искам да имам друг живот.”

Любов свършване няма…

Автор: Маргарита Петкова; заглавие: „Болката отляво”; брой страници: 160; ISBN 978-619-161-096-9; цена: 14.99 лв. Снимка: © издателство „Персей”* * *

Повод – колкото и да избягваш такива срещи, една хубава вечер се случва едната и другата жена да седнат на една маса. Спазваш приличие, поне се стараеш, но изборът си е избор. И някой трябва да го направи. Или поне да го подскаже. Тук заявявам, че аз съм избрала, но то е от суета, избра ме Той. Мен.

Бермудски триъгълник

Две сме – изключващи се взаимно.
Двете не сме ли ти много?
Тя – пияна от изпитото вино,
аз – пияна от погледа ти.

Ти най-добре си знаеш цената.
Забавляваш ни – както смогваш.
Тя под масата търси ръката ти,
ти гледаш мене… Затрогващо е.

Една по една ни водиш на дансинга.
Прегръдки – дълги, колкото песен.
Право на избор ли? Везната на шанса

не се наклонява лесно.

Две сме. А ти си един. И единствен.
Как беше там, за триъгълника?
Смешно е. Тъжно е. И ми писна.
Аз съм избрала. Да тръгваме.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/2000-bolkata-otlyavo-lubovna-lirika-ot-margarita-petkova-za-vlubenite-v-jivota.html

Гаспар Ное разказва с „Любов” една постмодерна приказка за страстта

Какво всъщност е любовта? Отговор на този въпрос се опитва да даде филмът „Любов” на режисьора Гаспар Ное, в който главните роли изпълняват младите актьори Аоми Муйок, Карл Глусман (на преден план) и Клара Кристин. Снимка: © Bulgaria Film VisionСОФИЯ. В духа на неизбежното постмодерно клише – най-скандалният филм на 2015 г. вече е тук!.. Българската премиера на еротичната 3D-поема „Любов” на аржентинския режисьор и сценарист Гаспар Ное (Gaspar Noé; 1963) вече е факт. Филмът, който излиза на голям екран разпространяван от компанията Bulgaria Film Vision, беше показан за първи път през май 2015 г. в извънконкурсната програма на 68-я Фестивал в Кан (68th edition of the Festival de Cannes).


…На 1 януари, начинаещият млад кинорежисьор Мърфи – в ролята е Карл Глусман (Karl Glusman), се събужда от упорито телефонно позвъняване с натежала глава след тежката Новогодишна нощ. В парижката му квартира, до него спят пленителната му съпруга Оми – Клара Кристин (Klara Kristin), която той ненавижда, но с която живее заради двегодишният им син Гаспар.

На телефона е обезпокоената майка на бившата му приятелка Електра – ролята изпълнява Аоми Муйок (Aomi Muyock), която повече от два месеца няма новини от дъщеря си… Съобщението от телефонния секретар провокира у Мърфи мъчителни спомени за съвместният му живот с красивата художничка Електра, която завинаги ще остане голямата любов на живота му, но го напуска след като е разбира, че русокосата им съседка Оми чака от него дете.

Снимка: © Bulgaria Film VisionСамо за един ден Мърфи отново преживява техните две години на изпепеляваща страст, изпълнени с обещания, опасни игри, провокации и грешки…

С филма „Любов” – една постмодерна „приказка” за страстта – режисьорът Гаспар Ное навлиза дълбоко в безмерните пространства на любовта и секса, където (понякога) границите, ситуациите и чувствата могат неусетно да излязат от контрол…

Заснета в 3D-формат, френско-белгийската 134-минутна продукция, чийто оператор е Беноа Деби (Benoît Debie) – учасвал в снимките на повече от 25 филма, беше приета със „смесени чувства” от критиката и публиката (но като цяло – положително). Филмът „Любов” е дебютен за актрисите Аоми Муйок и Клара Кристин, и е сред 12-те ленти, в които досега се е снимал Карл Глусман, чиято кариера изведнъж тръгна стремглаво нагоре – през миналата и през тази година младият американски актьор участва общо в… седем продукции…

Филмът на Ное участва в няколко авторитетни фестивала, сред които кинофорумите в Одеса и в Торонто, а от полския Camerimage 2015 спечели награда в категорията „Най-добър 3D игрален филм”.

Снимка: Olivier06400* * *   

Интервю с
режисьора Гаспар Ное
можете да прочетете тук.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1999-gaspar-noe-razkazva-s-lubov-edna-postmoderna-prikazka-za-strastta.html

Гаспар Ное: Влюбването може да се окаже илюзия, но любовта – никога

Режисьорът Гаспар Ное споделя, че винаги е искал да снима кино за истинската страст. И го направи с „Любов”... Снимка: Olivier06400ПОЧИТАТЕЛИТЕ на Седмото изкуство в България от днес могат да гледат филма „Любов” (Love; 2015) на аржентинския режисьор и сценарист Гаспар Ное (Gaspar Noé; 1963), чийто дистрибутор е компанията Bulgaria Film Vision. Още преди световната си премиера в извънконкурсната програма на 68-я Фестивал в Кан (68th edition of the Festival de Cannes), заради натурализма на някои сцени с „несимулиран секс”, кинотворбата провокира цензурата в не една държава по света и предизвика противоречиви реакции от страна на критиката и публиката (всъщност, като цяло творбата беше приета положително). Както можеше да се очаква, оценките се движеха в крайни стойности: от адмирации за смелостта и откровеността, с която режисьорът „разголва” темите за любовта и секса в контекста на лицемерната ни съвременност, до иронично-глуповати реплики от сорта, че Любов дори „не е порнографски филм, тъй като диалогът му е твърде лош”


През май м.г. Гаспар Ное, който очакваше негативнните реакции на рейтинговите комисии, сподели, че ако имаше възможност да влияе върху техните решения в отделните страни, то би поставил филма си в категория 12+, написа The Guardian.

Вие казвате, че филмът плаши с порнография? Това е разказ за любовта от гледна точка на секса. Много е трудно да покажеш секс, без да снимаш по такъв начин”, допълни постановчикът и добави, че никога не би могъл да снима своя филм в САЩ. „По-лесно е да покажеш чувствените сцени в европейското кино – хората са по-открити. Когато нещата стигнат до разпространение на такива ленти, на американците очите им стават квадратни” – сподели тогава аржентинецът, който проведе снимките на „Любов” във Франция.  

За перманентен (и предупредителен) фон на истерията около премиерата на еротичната 3D-поема на Ное, различни медии използваха неговата „скандална” творба „Необратимо” (Irreversible; 2002) с Моника Белучи (Monica Bellucci) и Венсан Касел (Vincent Cassel), която преди почти 15 години шокира поклонниците на Десетата муза с кадри на брутално изнасилване (смятани за най-реалистичните в историята на киното). Въпреки натурализма си, тогава филмът не предизвика радикалния гняв на цензурата…

Днес, в деня на българската премиера на кинотворбата, предлагаме на вашето внимание интервюто с аржентинския режисьор (от средата на 70-те години той живее във Франция), което публикува сайта lenta.ru. През септември 2015 г. Министерство на културата на Русия първо отказа, а няколко дни по-късно даде на филма само ограничен лиценз за разпространение…

* * *

Какви бяха вашите първи мисли, когато разбрахте, че „Любов” е забранен за разпространение?

- Разсмях се. Честно казано, много исках моят мил, трогателен филм да се завърти в страната, на чието изкуство и култура толкова много се възхищавам.  

Всъщност, според вас, какво уплаши цензурата?

- Мисля, че някои зрители могат да се смутят, че на екрана моите персонажи имат къде-къде по-интересен и по-чувствен живот от самите тях. А неспособността да преживяваш подобни ситуации може да провокира завист – особено у по-възрастните мъже. Това, което радва едни, е възможно да причинява болка на други. Може би, ако моят герой беше руски студент в парижка киноакадемия, а не американски, то реакцията на руската цензура щеше да бъде по-логична и позитивна… Струва ми се странно, че един суров и тежък филм като „Необратимо” нямаше никакви проблеми с разпространението, а тази сантиментална история за любовта я забраниха. И то при положение, че на всяка крачка в интернет се срещат много по-откровени изображения на секс.

Да поговорим за самия филм. До колко думите на главния герой Мърфи за желанието му да снима истинско сантиментално кино за секса илюстрират вашите намерения, отнасящи се до „Любов”?

- Исках да снимам кино за истинската страст. Нима е възможен честен филм за страстта без „креватни сцени”? Именно заради телесната, тактилната страна на любовта, страстта ни прави така зависими.

Веднъж казахте, че „Любов” е вдъхновен от ваши лични преживявания, когато сте бил 20-годишен, от истории на ваши приятели и колеги. Наистина ли е така?

- Да, в моя живот имаше достатъчно ситуации, които много приличаха на тези, които се случват във филма. Но аз никога не съм бил с жена, която не съм обичал и от мен никоя жена не е забременявала. За разлика от Мърфи, аз винаги съм бил много внимателен и избягвах „нещастните случаи”, които се случват в любовта.

Карл Глусман, Аоми Муйок (в средата) и Клара Кристин в еротичната 3D-драма „Любов”. Снимка: © Bulgaria Film VisionС вашите основни актьори имахте ли някакви граници на допустимото? Нещо, което те не трябваше да правят в никакъв случай?

- Не, не съществуваха никакви предели, ние предварително бяхме уточнили всички подробности. Исках те бъдат доволни и горди от всяка сцена. Карл Глусман (Karl Glusman), Аоми Муйок (Aomi Muyock), Клара Кристин (Klara Kristin) – всички те са много умни и добри млади хора. Те прекрасно разбираха, в какво кино се снимат, и вярваха в „Любов”. Не ми се налагаше да ги принуждавам за нищо.

За разлика от редица традиционни Love story, които подчертават уникалните качества на своите герои и ги поддържат до края на филма, „Любов” не прикрива баналността на своите герои – особено у Мърфи.

- Любовта, или сексуалното желание, е потребност, която е заложена у нас генетично. Хората се нуждаят от възпроизводство - както и всички останали живи същества. Но, естествено, хората са далеч по романтични – нашият мозък ни дава възможност да си представяме бъдещето, да говорим за него. Дори и най-баналните хора понякога се влюбват. А това не е безопасно. Любовта е емоционално бойно поле, на което ние изпитваме както силни страсти, така и най-жестока болка…

Защо решихте за снимате филма в 3D?

- Както повечето деца, така и аз обичам новите играчки. Качествената проекция на 3D прави кадрите по-интимни, по-живи.

Филмът „Любов” е пронизан от ирония и самоирония. Въпреки че предавате тъгата по изгубената любов, в същия момент вие сякаш се присмивате на Мърфи. Все пак, какъв герой е той – трагичен или комичен?

- Той е като мой по-малък брат. Мърфи има същия генетичен код и същия като моя вкус към киното. За мен онова, което прави, е разбираемо и близко, дори когато постъпва глупаво – особено, когато пие или използва разни неща. Разбира се той не е герой, но не е и антигерой. Просто Мърфи е още един прекрасен неудачник, смятащ себе си за роден победител.

Затова Електра (Аоми Муйок) казва, че Мърфи не разбира какво всъщност означава любовта…

- Повечето хора са егоисти, а егоизмът няма пол. Мърфи също е егоист, макар и не най-лошият от всички. В една сцена, която премахнах заради ритъма на филма, Електра казва: „Влюбването може да се окаже илюзия, но любовта – никога”.

Снимка: © Bulgaria Film VisionВашите филми показват различни страни от съвременния живот – както безкрайната подмолна война между обстоятелствата на съвременността, в който живеем, така и нашата първобитна, архаична природа. Доколко тази тема е важна за вас? Ще имаме ли някога шанс да разрешим това противоречие?

- Всеки ден усещам своята първобитна природа. Да, аз се научих да използвам компютър и мобилен телефон, но дали се отдалечих много от шимпанзето? (смее се). Аз обичам шимпанзето. Но, наистина, никога не бих преспал с него – прекалено е космато и диво. Спомняте ли си филма „2001: Космическа одисея” (2001: A Space Odyssey; 1968) на Стенли Кубрик (Stanley Kubrick; 1928-1999)? В него и шимпанзетата, и астронавтите, имат едни и същи потребности и следват едни и същи сили. Само коефициента на интелигентност (IQ) e различен.

В основата си „Любов” представя мъжката страна на романтичния опит. В кадър се виждат само мъжки оргазми, но няма женски, и историята на любовта е разказана през погледа и спомените на Мърфи. Въобще, възможно ли е на екрана да бъдат показани женското сексуално желание и любовта на жената? Искал ли сте да снимате такъв филм?

- Женският оргазъм почти винаги е по-малко „живописен” от мъжкия. Но мисля, че моето кино носи много радост и на жените. Да, не бих имал нищо против да снимам филм от гледната точка на жената. В края на краищата, мъжете и жените си приличат невероятно много – само дето жените все още имат по-малко права, отколкото мъжете.

Source Article from http://artnovini.com/interview/1998-gaspar-no-vlubvaneto-moge-da-se-okage-iluzia-no-lubovta-nikoga.html

Какво се крие „Зад огледалото” на поетите Маргарита Петкова и Добромир Банев

Поетичният тандем Маргарита Петкова и Добромир Банев. Снимка: © издателство „Лъчезар Минчев”БУРГАС. Известните поети Маргарита Петкова и Добромир Банев продължават своето творческо сътрудничество, което се оказа не само плодотворно, но и се превърна в любимо четиво на ценителите на поезията. Преди дни излезе от печат новата творба на поетичния тандем – книгата със стихотворения „Зад огледалото” на издателство (отново) „Лъчезар Минчев”, чиято премиера в Бургас ще се състои на 12 февруари (петък) в Културен център „Морско казино”, зала „Петя Дубарова”, от 18.00 ч.


В „Зад огледалото” диалогът между двамата автори не е пряк, но те повдигат завесата на онези съкровени неща, които останаха невидими в техните предишни съвместни книги - „Абсурдни времена” 1 и 2 (2013, 2014); нещата, които всеки изживява сам за себе си, но които всъщност са общението в битието, казват от издателството. Разделен на две части (всеки от писателите е представен с по 33 стихотворения), поетичният диалог дава възможност да надникнем в света на Маргарита Петкова и Добромир Банев, за да се уверим, че има универсални теми, които докосват всяко сърце и отекват във всяка душа…

Книгата излиза специално за Празника на любовта и виното и ще бъде представена за първи път пред публиката в Бургас. Какво е скрито „Зад огледалото”? Потърсете го между… кориците на книгата. Лирическата двойка пристига в морския град по покана на Медико-диагностична лаборатория „Лина” – съорганизатор на събитието заедно с община Бургас, а водещ на поетичната вечер ще бъде поетесата Венда Райкова. Входът е свободен.

Премиерата на „Зад огледалото” в София ще се състои на 18 февруари (четвъртък) от 18.30 ч. в книжарница „Хеликон – България” (бул Цар Освободител 4).

През 2013 г. и 2014 г. двете части на „Абсурдни времена” се превърнаха в абсолютен бестселър на българския книжен пазар.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1997-kakvo-se-krie-zad-ogledaloto-na-poetite-margarita-petkova-i-dobromir-petkov.html

За турското ни робство ли?

Поетът и писател Владимир Луков. Снимка: © Личен архив на автораТо си е наше 482-годишно робство.

ПОСЛЕДНИТЕ две-три седмици (а и не само), за кой ли път, бяха обсебени от опитите на някои „отцеругатели” (Паисий) да отнемат Истината от Българската история. И във времето и пространството се занизаха думи, които търсеха подмяната й. Користно. Изписаха се и се изказаха милиони думи, но много от тях празни и безсловесни. Други – съграждащи. Но тази ситуация показа няколко важни за нашия дух и народност неща, едно от които, за съжаление, беше всепоглъщащата безудоховност…


Предлагаме на вашето внимание текста на известния български поет и писател Владимир Луков, публикуван неотдавна в сайта на Съюза на свободните писатели в България, в който авторът ни дава своята гледна точка по изключително важния за българския национален дух (Хегел) проблем, обоснована философски, исторически и прочее. Гледна точка, която освен че заслужава внимание, е и предупреждение, за което следва своевременно да отворим очите, съзнанието и душите си…

* * *

КЪМ НЕГО - освен с присъщите ни чувства, които сме изпитвали като народ непосредствено след Освобождението и които ни е разкрил гениално дядо Вазов в стихотворението си „Опълченците на Шипка” (1881-1884) ведно със

… счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар…
,

трябва да се отнасяме и с почтителност, а също и най-вече с разбиране на самите себе си като народ, живял в робство.

Защо!?

Защото то не е робство на турците. Феодалното владичество над нас, българите, през същите 482 години, е на турците, на османските турци. Тяхна е и държавността в имперските си вътрешни измерения и външни предели, в които попадаме и ние като народ.

Попадаме в тях – писал съм затова и преди 2000-та година (а след мен и други опитваха да пишат) – заслужено, съдбовно, за наше добро – за да израснем под владичеството на „енергичните турци” (Хегел) като народ с единна народностна душа и с единен народностен дух (разум-творец, призван да се проявява в съзидателна воля, в градивност, в творчество).

Защо за наше добро е трябвало да попаднем под владичеството на османските турци и да го усещаме пет века както върху плещите си, така и в духа си като действително наше робство?

Защото към момента на падането ни под турско владичество (края на XIV в.) - главно поради прояви на низки и тъмни страсти у тогавашния ни български „елит” (алчност, която замъглява съзнанието, и свързан с нея престъпен произвол; раздори и разцепления, а чрез тях и отказ от практикуване на истината като справедливост в държавата ни) – сами сме се лишавали като народ тъкмо от собствената си съзидателна воля. А „Волята е целенасочен разум.”, казва германският философ Георг Фридрих Хегел (Georg Wilhelm Friedrich Hegel; 1770-1831).

Към свобода!

В нейната съзидателна целенасоченост крепне единството на душа, тяло и дух, не само у личността, но и у народа.

Крепне преди всичко неговото съзнание за държавност и за държава, в която личността, а в нея и народът постигат в хода на времето съответна степен на свобода и съвършенство – в творчество, в съзидателни дела.

И тъкмо поради това, че сами сме се лишавали вече от съзидателната си воля (която в чистият си вид не е нищо друго освен компонент в целостта на духа ни, постановяващ държавност) сме се устремявали вече и като народностен дух (творящ самобитна култура) към небитие.

Тогава наистина за наше добро Историята (която, според големите нейни философи Платон, Хегел, Николай Бердяев, Шпенглер, Тойнби, Мирча Елиаде и др., се ръководи от Бог) ни изпраща на „помощ” „енергичните турци”.

Защо е станало така?

Защото (в хода на историята ни се разбира това), макар и да сме били тогава с опустошаван от самите нас наш волеви компонент, постановяващ държавност, то в народностната ни душа и дух се е съхранявал (все пак) потенциалът ни за творене на чисто наша (си) европейска народностна култура.

И тъкмо в този наш потенциал (за самобитно творчество) се е съдържало историческото ни (Божие) основание да продължим да живеем като световноисторически народ на този свят.

Всъщност, според Божията воля (ако не вярваме в Бог – според историческата ни съдба, виждана вече като развитие в онова, което е ставало с нас като народ и народност в пределите на Османската империя), „енергичните турци” са заробили в и от духа ни (разум-творец) само онази (бездруго липсваща ни тогава по наша вина) „част” от него (волята ни за съзидателна държавност), която вече (с отрицателните си заряди – алчност, вътрешни междуособици, разцепления и анархичен произвол) ни е тласкала именно като народност към небитие.

Друго османските турци, поради статуса им на енергично държавно-творческо малцинство - според британския историк и философ Арнолд Тойнби (Arnold Joseph Toynbee; 1889-1975) – в собствената им обширна империя, не са успели да завладеят от нас – или ако все пак са успели да завладеят нещо друго в или от духа ни, то те са успели да сторят това само частично – в помохамеданчването, например, на част от народа ни.

Единството на народа ни
в Османската империя
се оказва робство,
от което е трябвало сами да се освободим.

Това единство отначало има за нас външна определеност, която Бог (или историческата ни съдба, или случаят, ако щете) ни налага през 1396 г. отвън чрез завладяването на разединените ни и поради това доста незначителни и слаби наши феодални царства: Търновско, Видинско, Добруджанско – от „енергичните турци”.

По такъв начин в същата тази външна (по отношение на нас) определеност природо-географските ни области: Мизия, Тракия и Македония, в които (се смята, че) живеят етнически българи – се оказват (за наше добро!) тъкмо благодарение на турското владичество в здраво геополитическо единство; отначало с център Одрин (1369 г.), а по-късно (1453 г.) и със съвсем естествения в географско отношение обединителен център (за трите ни области) Константинопол (Цариград, Истанбул).

Разбира се, това здраво геополитическо единство на Мизия, Тракия, и Македония е обслужвало преди всичко имперските интереси на османските турци, ала заедно с тях то е осигурявало в същите тези предели и възможностите за нашето собствено народностно единство; осигурявало е всъщност всичко онова, което извън нашият (отнет ни вече от турците) волеви компонент на духа ни за постановяване на истинска наша държавност, е могло да бъде териториална и духовна база за проява на нашия народностен творчески гений (включително и в съжителството ни със самите турци, а също и с други етнически и народностни групи в пределите на империята).

По-нататък същата тази (силово наложена ни от турците) външна определеност на нашето народностно единство в пределите на Мизия, Тракия и Македония е трябвало да се развива и да се осъзнава от нас под „крилото” на турския ятаган (волевият турски компонент за постановяване на държавност) до чисто наша вътрешна определеност на духовно и на политическо единство най-малко в продължение на 366 години – период, който приключва с акта на написването на „История славянобългарска” (1762) от отец Паисий Хилендарски (1722-1773) през 1762 г.

Именно с този (свещен за нас) творчески акт на отец Паисий Хилендарски се извършва истински прелом в народностното ни съзнание - то се превръща в самосъзнание (най-напред у Паисий, а сетне и у другите ни възрожденци) за самите нас като народ.

Поетическият гений на дядо Вазов (1850-1921) е видял това и е отразил това с гениална поетическа простота в следните два стиха от стихотворението си „Паисий” (1884):

„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”

* * *

Още по-нататък, с ускорено темпо вече – с преписването и с разпространяването на „История славянобългарска”, а също и изобщо с цялостните (сами по себе си) разностранни прояви на народностния ни творчески гений в езика, в народната песен, във фолклора изобщо, в православната ни религия, в стопанския ни бит, в архитектурата, в образователните и в самоуправленските аспекти на духа ни, които пораждат и първите ни образователни институции (килийните училища), и първите ни възрожденски общини – именно чрез и в тези разностранни и мащабни прояви на народностния ни творчески гений (в „сумарни” и в чисто личностни творчески актове) народностното ни единство в своята противоречива (до непоносимост към него момент) вътрешна (наша) и външна (чужда за нас) определеност се осъзнава и се постановява своевременно от нашите възрожденци като действително наше робство.

И то не само турско, но и фанариотско.

Осъзнава се вътрешното ни единство като действително наше робство, от чиито външни (турски и фанариотски) окови е трябвало и е нямало как вече с израстването ни в тях, с възмъжаването ни в тях, да не ги разчупим („счупенте окови”Вазов), да не се освободим от тях, да не поведем организирана борба за свобода.

И повеждаме своевременно такава борба за свобода! – в съответствие с актовете на осъзнаването ни, че сме в робство.

Така е било.

Кърваво е било осъзнаването на вътрешното ни единство като народ в робство.

Затуй и народът ни в стихотворението „Хаджи Димитър” „Там на Балкана”, макар и с „дълбока на гърди рана” (получена при опит да счупи оковите), е жив и неумиращ „юнак във младост и в сила мъжка”!

Осъзнато е това и е постановено това в своевременен творчески акт на Христо Ботев (1848-1876).

Както и кървавото писмо на Тодор Каблешков (1851-1876) акт на осъзнатото наше народно единство (в робство) с обръщението – „Братя!”.

Ето защо няма пречка днес и ние, потомците на Христо Ботев и на Тодор Каблешков, с обратна рефлексия да не признаваме своевременно (като вземаме пред вид уточнението на Хегел, че „в историята няма ако), че сме възмъжали като народ и сме се припознали като истински братя с относително крепко вътрешно единство и с дух, творящ самобитна европейска култура, благодарение на пет вековното ни турско робство.
(Продължава на стр. 2)

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1996-za-turskoto-ni-robstvo-li.html