Месечни архиви: януари 2016

Тайнствен монашески орден преследва млад археолог из римските катакомби

За книгата си „Загадката на катакомбите” Том Егеланд получи норвежката награда ARK за най-добър роман за млади читатели. Снимка: © издателство „Персей”„Загадката на катакомбите” е първият трилър на известния скандинавски писател Том Егеланд, написан за младите читатели.

СОФИЯ. Този път норвежкият писател Том Егеланд (Tom Egeland; 1959) предлага на своите читатели нещо по-различно – универсален трилър с исторически загадки, който може да бъде прочетен с еднакво удоволствие както от тийнейджърите, така и от техните родители. Романът се нарича „Загадката на катакомбите” (The Secret of the Catacomb; 2013) и от няколко дни вече е в българските книжарници с логото на издателство „Пресей”.


Смело момче, тайнствена древна гробница, опасно пътуване в археологията, мистиката и окултизма са в центъра на увлекателната книга на Том Егеланд, който днес е сред най-популярните скандинавски писатели в света.

Младите литературни герои. Това всъщност е световна тенденция – големи, международно признати автори да пишат и книги за новото поколение читатели, в същия жанр, в който са се наложили, казват от българското издателство. Подобно нещо направи и Джон Гришам (John Grisham; 1955), създавайки поредицата за „Теодор Буун момчето-адвокат” (Theodore Boone: Kid Lawyer). Том Егеланд пък създаде образа на 14-годишния Роберт, който понякога се справя с разрешаването на исторически загадки по-добре и от майка си, която е известен археолог. Роберт е вече герой на три романа, а първият от тях – „Загадката на катакомбите”, излезе на български език, спечели норвежката награда за най-добър роман за млади читатели ARK.

Докато астрономи следят пътя на комета, която катастрофално ще се сблъска със Земята, 14-годишният Роберт присъства заедно с майка си, водещ археолог, на сензационно откритие в Боргунд, Норвегия – гробницата на викингски вожд. Сред откритията, направени там, е необичаен триъгълен накит.

На подобен накит Роберт се натъква дълбоко под улиците на Рим, в мрачните антични катакомби. Той открива загадъчни символи, издълбани върху стените преди векове. И тъй като възрастните (майка му и италианските й колеги) не споделят толкова ентусиазма му, момчето влиза самò, дълбоко в новооткритите римски катакомби, но се изгубва и докато се опитва да намери изход – нагоре и навън – разбира, че всички коридори, заринати с черепи и тайнствени символи, си приличат. Неочаквано Роберт забелязва пресни следи от стъпки. Но те не са неговите. Оказва се, че те са на странен монах, който също дири нещо там, и изглежда опасен…

Роберт трябва да намери сили да се изправи пред загадките на миналото. А фанатизиран монашески орден преследва него и майка му дори и в Норвегия, където древната дървена църква в Боргунд е запазила през вековете разтърсващи тайни…

Освен че „Загадката на катакомбите” е книга за историята и археологията, тя е и проникновение за най-големите загадки на живота и смъртта. Том Егеланд е изпъстрил книгата си с любопитни исторически факти, митологични сюжети и загадки…

* * *

Прочутият норвежки писател е автор на 13 романа, преведени освен на български и на още 23 езика, сред които: английски, френски, немски, италиански, испански, португалски, холандски, руски, китайски, японски, корейски…

Писателят е добре познат на българските читатели с книги като „Тринадесетият апостол” (The Thirteenth Apostels, 2014), „Заветът на Нострадамус” (Nostradamus’ testamente; 2012), „Евангелието на Луцифер” (The Gospel of Lucifer; 2009), „Пазителите на завета” (Guardians of the Covenant; 2007), „Залезът на боговете” (Ragnarok, 1988), „Нощта на вълците” (Ulvenatten; Night of the Wolf; 2005), първият му некриминален роман – „Лъжите на бащите” (Lies of the Fathers; 2010)

Както artnovini.com написа, в края на миналата седмица ИК „Персей” издаде и брилянтния трилър „Краят на кръга” (Circle’s End. Original Norwegian title: Sirkelens ende; 2001), който според мнозина, е първообразът на „Шифърът на Леонардо” (The Da Vinci Code; 2003) на Дан Браун (Dan Brown; 1964).

Автор: Том Егеланд; заглавие: „Загадката на катакомбите”; брой страници: 224 стр.; превод: Ростислав Петров; ISBN 978-619-161-079-2; цена: 10 лв. Снимка: © издателство „Персей”* * *

Откъс от романа
„Загадката на катакомбите”
на Том Егеланд

Анотация:

Смело момче. Тайнствена древна гробница. Опасно пътуване в археологията и мистиката. Дълбоко под улиците на Рим, в мрачни антични катакомби, 14-годишният Роберт се натъква на вековна тайна. Заради нея фанатизиран монашески орден го преследва чак в Норвегия и поставя в опасност живота на близките му…

Роман за загадките на историята и окултизма, за най-големите мистерии на живота и смъртта.

* * *

Монасите
Осло

I.

- Мамо!
Роберт събу обувките си и се втурна в стаята.
- Мамо, разбрах…
Първото нещо, което видя, беше майка му, която беше завързана за един стол. Той спря.
- Мамо?
Очите й бяха широко отворени. Беше завързана за стола. В устата й бяха натикали парче плат.
Очите му видяха това. Ала мозъкът му не можеше да го регистрира.
Като на филм. Не беше реално.
- Мамо? - рече той.
Очите й. Изпълнени със страх. Тя клатеше глава. Като че искаше да му каже нещо.
Да го предупреди.
„Бягай! - крещеше погледът й. – Бягай, Роберт, бягай!”
Тогава той ги видя.
Бяха се скрили. Бяха облечени в обикновени дрехи.
Ала той веднага ги позна.
Монасите.
Domini Canes!
Божиите кучета!

Той се сепна. Трябваше да хукне към антрето, после да излезе в коридора и да вика за помощ. Съседите веднага щяха да отворят вратите си. Полицията щеше да бъде тук до няколко минути.
Но не успя.
Единият от монасите стоеше точно зад него. Трябва да е чакал в стаята на Роберт.
Лицето му беше студено. Безизразно.

II.

Монасите ги изведоха навън, пред входа на кооперацията и ги вкараха в един минибус. И Роберт, и майка му бяха с ръце, завързани на гърба.
Монасите накараха майка му да седне най-отзад, а Роберт до нея. От двете им страни седеше по един монах.
Единият завърза очите им с шалове.
„За да не видим къде ни водят” – помисли си Роберт.
После потеглиха.

III.

Намираха се в някакъв стар килер. Отвсякъде ги обграждаха камъни. Като че бяха на покрив. Килерът тънеше в полумрак. Единственото осветление идваше от няколко факли по стените.

- Роберт – прошепна майка му, – добре ли си?
Той не отговори. Какво можеше да й каже?
Той се огледа. Всички монаси бяха направили няколко крачки назад и седяха с наведени глави.
Един мъж излезе от сянката.
Роберт изтръпна.
– Роберт? – казва майка му неспокойно. – Какво има, Роберт?
Не можеше да отговори. Думите не излизаха.
Това беше той.
Монахът.
Монахът от катакомбите.
Сега качулката я нямаше. Но Роберт веднага го разпозна. Пламтящите очи. Пръстенът.
Същият мъж! Нямаше грам съмнение относно това.

Точно както в катакомбите, монахът придвижи ръката си от челото си надолу до корема, а после от едното рамо до другото.
Прекръсти се.
– Christi crux est mea lux – рече монахът тихо. – Ad maiorem Dei gloriam.
– Амин! – отговориха другите монаси в хор.
Монахът пристъпи към Роберт.
– Роберто… – рече той. – Срещаме се отново.
Говореше на развален английски, но Роберт го разбираше без проблем.
– Who are you? – извика майката. – Какво искате да ни сторите?
– Тихо, жено! – рече монахът строго. После с по-меко изражение продължи: – Доведохме ви тук, за да изискаме от вас да ни съдействате.
– Довели сте ни? – рече майката. – Вие ни отвлякохте! Отвлякохте ни, като използвахте насилие! Вие…
– Тихо! – прекъсна я монахът.
– Кои сте вие?
– Те са монасите от Domini Canes, мамо – рече Роберт. – Кучетата на Бог.
Луцио кимна.
– Знаем, че си търсил информация за нас в интернет. Но как разбра към кой орден принадлежим?
Роберт кимна към пръстена му. Пръстенът със зъба и кръста.
– Впечатляващо! – рече монахът. – Името ми е Луцио. Аз съм служител на Бог, Създател на земята и небесата. Аз съм Негово оръдие, Негов роб.
Нито Роберт, нито майка му казаха нещо.
– Нуждаем се от помощта ви – продължи монахът. – Навярно разбирате защо.
– Не – рече майката.
„Търсят украшението” – помисли си Роберт.
– Вие притежавате нещо, което ни принадлежи – рече монахът.
– Какво е това нещо, което ви принадлежи? – попита майката с неразбиране.
– Не се прави на глупачка, жено! Много добре знаеш какво търсим!
– Не Роберт, нали?
– Ако искаш, продължавай да се правиш на неразбираща! Все пак в крайна сметка ще вземем това, за което сме дошли. Винаги успяваме.
– Какво искате да кажете?
– Имаме си наши методи. Които бихме предпочели да не използваме. Методи, които са ни помагали да постигаме целите си столетия наред.
Майката и Роберт се спогледаха.
– Разбираш ли за какво говори? – запита го майка му.
– За украшението – рече Роберт.
– Амулета?
Монахът разбра.
– Амулета! Къде е той?
– За това ли става въпрос? За амулетите? – Тя поклати глава. – Защо просто не казахте така? Нито Роберт, нито аз бихме желали да се правим на герои. Амулетите не са в нас.
– Амулетите ли?
Монахът притихна. В стаята настана тишина.
– Да… Нали това търсите?
– Чакай малко! Казахте амулетите?
– Да…
– Множествено число? Значи са два…
– Да, два триъгълни амулета.
Монахът спря и после направи крачка назад.
– Къде са те? – попита той. – Къде са амулетите сега?

IV.


Два амулета!
Два!
Слава на Бога!
И двата амулета бяха там! Луцио не можеше да повярва на ушите си.
Боже! Та това не беше за вярване!
Ако майката на момчето говореше истината, то те бяха открили не само единия триъгълен накит от катакомбите. Но и украшението, което е било откраднато от Луна преди хиляда години – при набезите на викингите.
Наистина ли той, Луцио, беше Божието оръдие за сбъдването на пророчеството от прастари времена? Нима той щеше да се върне в манастира не само с единия амулет, а с двата? Нима бе в неговите ръце да доведе до Деня на Страшния съд – онзи ден, когато Исус ще се върне на земята, за да съди живите и мъртвите?
Луцио се прекръсти.
Съзнаваше в пълна степен, че играе в един отбор с Отеца. Осъзнаваше, че Бог го ръководи по правилния път. Защо иначе го бяха изпратили в далечните северни земи? При Ултима Туле.
Кардиналът – и самият Отец – имаха план, имаха умисъл. Знаеха какво ще се случи.
И двата амулета!
Сега трябваше само да накара майката и момчето да проговорят.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1971-tainstven-monasheski-orden-presledva-mlad-archeolog-iz-rimskite-katakombi-.html

Отворено писмо на журналиста Любомир Кольовски

Любомир Кольовски. Снимка: личен архив на автораСОФИЯ. Вчера българската Нова тв излъчи филм-интервю със Себастиян Марокин, син на покойния колумбийски наркотрафикант Пабло Ескобар (1949-1993). Предаването предизвика остри реакции в българското общество, като постави редица въпроси, сред които и този за етиката и морала на медиите. Предвид неговата обществена значимост, предлагаме на вашето внимание пълния (нередактиран) текст на Отвореното писмо на журналиста Любомир Кольовски до Главния прокурор на Република България г-н Сотир Цацаров, което авторът публикува в страницата си в социалната мрежа Facebook.


* * *

ОТВОРЕНО ПИСМО

ДО ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

КОПИЯ:

До Съвета за електронни медии

До Съюза на българските журналисти

Г-н Главен прокурор,

Днес, 9 януари 2016 г., от 18 до 19 ч. Нова тв излъчи филм-интервю със сина на кокаиновия крал Ескобар. В тв материала се разказа подробно и в детайли житейския път на един от най-големите престъпници на планетата, отговорен за смъртта и съсипания живот на десетки хиляди хора.

Г-н Главен прокурор, длъжен съм да Ви информирам, че този тв материал, продуциран незнайно от кого, в рамките на един час внушаваше на аудиторията някаква фалшива романтика, свързана с живота на организираната престъпност. Синът на наркобарона обаятелно и обстоятелствено обясняваше какъв светъл човек е бил баща му, как е заприходявал в касата си по 20-тина млрд. долара годишно и колко щастлив е бил, когато е раздавал по малко пари на бедните в Колумбия.

От филма научихме, че Ескобар е купил на 11-годишния си син апартамент, където той свободно да се среща с проститутки и на тая възраст да прави секс с тях. Научихме за именията на наркобарона, в които са се срещали папагали ара на цена по 1 млн. долара. Узнахме още, че бащата Ескобар е обсъждал тв новините с невръстния си син и му е обяснявал кой от поръчаните убити, показани в новините, е негова жертва. Както и това, че е укривал мръсните си пари по разни скривалища, където плъхове и мишки са унищожавали банкнотите.

Г-н Главен прокурор, филмът ни разказа още десетки и стотици подробности за престъпните схеми между политиците и колумбийските мафиоти.

Този филм, г-н Главен прокурор, се показва в края на една седмица, която беше наситена с убийства, обири и въоръжени грабежи. Аз, г-н Главен прокурор, в качеството си на бивш журналист, мога да Ви кажа само, че нашата организирана престъпност си направи страхотна реклама с тая нелепа продукция на Нова тв, излъчена във времеви пояс, който гарантира, че младите хора не са по леглата си и някои от тях са гледали Нова тв. Други са изграждали в съзнанието си някакви романтични и авантюристични изображения, свързани с биографията на бандита Ескобар. Питам се какво ли са си мислели, когато са научили за бомбения атентат в един самолет, на борда на който е пътувал един политически опонент на Ескобар – самолет на гражданска линия, в който е пътувал наивният опонент на Ескобар.

Според мен, г-н Главен прокурор, на тия радетели на наркотрафика и тероризма, създали тоя филм, би трябвало да се потърси наказателна отговорност. Нова тв е първата и единствена медиа, дала трибуна на сина на Ескобар. За мен това е позорен и опозоряващ факт. Защо Хуан Пабло Ескобар не се появи по някоя френска, немска, белгийска или друга европейска телевизия? Да очакваме ли Нова или някоя друга тв да ни покаже „романтични” и „сълзотворящи” интервюта с шефовете или синовете на Ал Кайда или Ислямска държава?

Г-н Главен прокурор, ще ми се да вярвам, че няма да останете безразличен към тая проява на Нова тв, която очевидно подкопава устоите на националната ни сигурност. Защото всеки вид тероризъм обикновено се предхожда от пропагандата за неговата неизбежна необходимост.

Позволявам си да Ви кажа още, че книгата „Моята борба” бележи нов небивал интерес от страна на засега неидентифицирани читатели. В комплект с филма за Ескобар, това буди сериозни размисли и тревоги.

Мога да добавя и още данни, факти и разсъждения, но ще Ви отегча. Извинете!

Л. Кольовски,
данъкоплатец, читател, слушател и зрител

9 януари 2016 г.
гр. Ботевград

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/21-grama/1970-otvoreno-pismo-na-jurnalista-lubomir-koliovski.html

„Омразната осморка” – новата мистично черна приказка от Куентин Тарантино

Големят Самюел Л. Джаксън направи поредната си изключителна роля в „Омразната осморка” на Куентин Тарантино. Снимка: © Forum Film Bulgaria / The Weinstein CompanyФилмът е сниман с широкоформатната система Ultra Panavision 70, използвана за последен път през 1966 г. в епоса „Хартум” (Khartoum).

СОФИЯ. Няколко дни преди Коледа режисьорът Куентин Тарантино (Quentin Tarantino) получи своята звезда върху Алеята на славата (Walk of Fame). Тя беше поставена пред прочутия Китайски театър (TCL Chinese Theatre) в Лос Анджелис – нееднозначен символ в света на киното. Събитието съвпадна с още две символични за постановчика дати: 67-ят рожден ден на неговия приятел, актьорът Самюел Л. Джексън (Samuel L. Jackson) – 21 декември, и премиерата (25, 30 и 31 декември) на деветия му пълнометражен игрален филм – „Омразната осморка” (The Hateful Eight; 2015). От вчера, 8 януари, комично-драматичната мистерия (според IMDb) е и в българските кина, разпространявана от Forum Film Bulgaria.


В новата си творба – почти тричасов уестърн – Тарантино (сценарист, режисьор и продуцент) отново навлиза в дълбините на двуличната и необяснимо жестока човешка придода, като педлага на зрителите едно вледеняващо и дълго-дълго препрочитане на своите филми – от Глутница кучета (Reservoir Dogs; 1992) до Джанго без окови” (Django Unchained; 2012). Ако за миг (което е почти невъзможно) изключим суровата зима в Уайоминг, пресъздадена по внушителен начин от 70-милиметровата камера на Робърт Ричардсън (Robert Richardson) – метафоричен фон, на още по-суровата човешка драма, първата проекция, към която насочва филма е романа „Десет малки негърчета” (Ten Little Niggers, по-късно – And Then There Were None) на елегантната Агата Кристи (Agatha Christie; 1890-1976) - навярно, за да ни покаже колко романтика може да има в класическите криминални сюжети.

Според Тод Маккарти (Todd McCarthy) от The Hollywood Report, „осморката” е препратка и към киношедьовъра „Дилижанс” (Stagecoach; 1939) на Джон Форд (John Ford; 1894-1973), към драматургични образци на екзистенциалната философия като пиесата „Без изход” (No Exit; 1943) от Жан-Пол Сартр (Jean-Paul Sartre; 1905-1980) и „Явява се разносвачът на лед” (The Iceman Cometh; 1939/1946) от Юджийн О’Нийл (Eugene ONeill; 1888-1953).

Тим Рот като Освалдо Мобрей (вляво), Кърт Ръсел - в ролята на Джон Рут-Плача, и бандитката Дейзи Домергю - Дженифър Джейсън Лий в „Галантерията на Мини”, където ще се разиграе драмата на „осморката”. Снимка: © Forum Film Bulgaria / The Weinstein CompanyГлава трета: „Галантерията на Мини”… Драматургичност. Навярно, това е и едно от най-големите достойнства на „Омразната осморка”. Без да пренебрегваме прекрасната актьорска игра (каква да е друга!), костюмите, гримът… Музиката, разбира се – Енио Мориконе (Ennio Morricone)!!!

Black Man. White HellПоследна глава: „Черен човек, бял ад”…

С новата си лента Тарантино сякаш иска да потвърди неизменността на репликата „Адът са другите.” от пиесата на Сартр и да напомни, че има един предел, след който миналото прави бъдещето невъзможно. Човек остава в него, обсебен от него и завинаги в негов плен…

Сред най-коментираните характеристики на филма е времетраенето му, но към нея трябва да бъде добавено и „пасивното” развитие на сценария, водещ филма към един финал, който не води наникъде… Всъщност, може би такава е била и целта на режисьора, който по този начин ни оставя сами да направим изводите за компрометираните от безумното ни съвремие архетипи на човешката природа. Но пък тези изводи са толкова изтъркани, че вече дори не им обръщаме внимание. А и три часа (за мнозина) от задъхания ни живот не са никак малко време, за да си преповтаря човек болезнени баналности от всекидневието. Колкото и да са важни.

„Омразната осморка”, обаче, е… Тарантино. Както се казва – отвсякъде. От рисуването на смразяващо-реалистичните портрети на всеки от героите (чрез майсторските монолози, диалози, интонации…) до всепроникващата сетивност, задължителната провокация, която намираме дори и в „ексцентричния” начин на снимане – с Ultra Panavision 70. Тази широкоформатна система (върху която в началото на 70-те беше създадена технологията IMAX) е използвана за суперпродукции като „Бен Хур” (Ben-Hur; 1959), „Падането на Римската империя” (The Fall of the Roman Empire; 1964), а според някой източници – за последен път – през 1966 г., по време на снимките на британския киноепос „Хартум” (Khartoum). Интересното в случая е, че докато 70-милиметровата целулоидна лента е предпочитана за панорамни снимки, в своя филм режисьорът „вкарва” камерата и в… „стая” („Галантерията на Мини”). Невероятно усещане!

И въпреки че мудността на тази мистично черна зимна „приказка” няма да допадне на всеки, филмът трябва да бъде видян. Защото, каквото и да говорим, той е истинско кино.

Снимки „на терен” - режисьорът Куентин Тарантино (зад камерата) и операторът Робърт Ричардсън (вдясно). Филмът е заснет с широкоформатната система Ultra Panavision 70. Снимка: © Forum Film Bulgaria / The Weinstein Company* * *

В „Омразната осморка” (от каталога на The Weinstein Company) режисьорът отново работи със свои любими актьори като Самюел Л. Джаксън, Кърт Ръсел (Kurt Russell), Тим Рот (Tim Roth), Майкъл Медсън (Michael Madsen), Уолтън Гогинс (Walton Goggins), Демиан Бичир (Demián Bichir), Брус Дърн (Bruce Dern) и Дженифър Джейсън Лий (Jennifer Jason Leigh), припомнят разпространителите на филма у нас.

Действието тръгва от[с] дилижанс през заснежения Уайоминг, няколко години след Гражданската война в Съединените щати (American Civil War; 1861-1865). Пътниците – ловецът на глави Джон Рут (Ръсел) и заловената от него Дейзи Домергю (Лий), бързат към градчето Ред Рок, където Рут, известен още като Палача, трябва да предаде търсената за куп престъпления „дама” на властите. Пътят ги среща с двама странници: тъмнокожият майор Маркис Уорън (Джаксън), бивш войник на страната на Съюза, сега опозорен ловец на глави, и Крис Маникс (Гогинс), ренегат от армията на Конфедерацията, който твърди, че е новият шериф на Ред Рок. Изгубени в снежната буря, Рут, Домергю, Уорън и Маникс се подслоняват в „Галантерията на Мини”, спирка на дилижансите в планинския проход. Пристигнали в страноприемницата, те са посрещнати не от собственика, а от четирима непознати: Боб (Бичир), който наглежда бизнеса на Мини, докато тя е на гости при майка си, Освалдо Мобрей (Рот) – палачът на Ред Рок, каубоят Джо Гейдж (Медсън) и генералът от армията на Конфедерацията Санди Смитърс (Дърн)… Бурята набира все по-голяма сила, а осмината пътници трябва да разрешат все по-непреодолимите си разногласи и омраза. Начинът е един…

* * *

„Омразната осморка” „влезе” на 10 място в американския боксофис (25-27 декември) със скромния приход от 4.6 млн. USD, но още през следващия уикенд (1-3 януари) се изкачи на трето място с 29 млн. USD, показват данните в boxofficemojo.com. До 7 януари филмът е събрал 35.1 млн. USD, сума, която го приближава до производствения му бюджет – 44 млн. USD.


Днес, Куентин Тарантино е един от най-известните кинорежисьори в света. За своите филми той е номиниран 149 пъти и е отличен със 112 награди (също от IMDb), сред които са и две статуетки „Оскар” (Oscar®): за „Джанго в окови” през 2013 г. и „Криминале” (Pulp Fiction; 1994) през 1995 г., който година по-рано пък му донесе и „Златна палма” (Palme dOr) от фестивала в Кан… Тъй че, минавате ли покрай Китайския театър в Ел Ей, не пропускайте да видите една наистина заслужена звезда…

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1969-omraznata-osmorka-novata-mistichno-cherna-prikazka-ot-quentin-tarantino.html

Том Егеланд разкрива библейски тайни в бестселъра „Краят на кръга”

Норвежкият писател Том Егеланд в Карнак, Египет. Снимка: © tomegeland.comНа българския книжен пазар вече е книгата, която според мнозина, е първообразът на „Шифърът на Леонардо”.

СОФИЯ. Митове, мистерии, история, теология… Средновековният манастир „Верне” в Норвегия крие истинска археологическа сензация – златен кивот на две хиляди години, в който се намира тайна, способна да промени световната история… Това е възможно най-краткото резюме на „Краят на кръга” (Circles End. Original Norwegian title: Sirkelens ende; 2001) – поредният брилянтен трилър от норвежкия писател Том Егеланд (Tom Egeland) в колекцията на издателство „Персей”.


Една тайна, заради която могъщи сили биха стигнали далеч, за да я опазят. Археологът Бьорн Белтьо (Bjørn Beltø) се опитва да проследи историята на кивота и какво e неговото съдържание. Проучването му го отвежда до секретна научна организация в Лондон, до научноизследователски институт в Средния Изток, занимаващ се с библейските митове и догми, до крепост на кръстоносци във френско селце, където е скрита една от най-дълбоките тайни на християнството, грижливо пазена от Ордена на хоспиталиерите и от други посветени в продължение на векове.

„Краят на кръга” е симбиоза от много напрежение, конспирации, преследвания, но едновременно с това, романът, който е преведен на 23 езика, е и добра литература – има психологизъм, черен хумор…

Книгата на Егеланд е публикувана две години преди Шифърът на Леонардо” (The Da Vinci Code; 2003) да види бял свят. Когато излиза романът на Дан Браун (Dan Brown; 1964), читателите на Егеланд с изненада откриват, че главните герои са със същите характеристики; нещата се въртят около родословието на Иисус и потулени тайни на християнството; зад всичко стои всесилна международна организация; и двете книги се занимават с противоречиви теории за живота, учението и смъртта на Иисус Христос, за библейските ръкописи и зараждането на християнството, припомнят от „Персей”.

Факт е – хронологично погледнато романът „Краят на кръга” е първи. По този повод, съвсем логични са и немалкото коментари както на критици, така и на неспециалисти относно приликите между двете творби. Не липсват и намеци за плагиатство. И двете книги се занимават с противоречиви теории за живота, учението и смъртта на Иисус Христос, за библейските ръкописи и зараждането на християнството. Дали има основания за плагиатство – никой не може да твърди с абсолютна сигурност, но има няколко поразителни сходства между двете книги:

- древна мистерия и световна конспирация;
– тезата, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и двамата са имали потомство;
– един от главните герои и в двете книги е албинос. Разликата е, че в „Краят на кръга” той е добрият – Бьорн, а в „Шифърът на Леонардо” – Сила, фанатикът от „Опус дей” (Opus Dei);
– и в двете книги главната героиня се оказва едновременно последният жив потомък на Христос и Мария Магдалена, и дъщерята/внучката на последния велик магистър на таен орден…

Автор: Том Егеланд; заглавие: ; брой страници: 448 стр.; превод: Зорница Савчева; ISBN 978-954-9420-85-2; цена: 16 лв. Снимка: © издателство „Персей”* * *

Том Егеланд е роден през 1959 г. в Осло. Учил е в САЩ. Работил е като разследващ журналист, репортер и редактор във водещи всекидневници и тв канали. През 2006 г. напуска норвежката TV2, за да се отдаде изцяло на писателската си кариера.

Както artnovini.com вече писа, любопитен факт е, че бъдещият автор на бестселъри е участвал в Star Wars, като изпълнява малка роля на бунтовник от Ледената планета в „Империята отвръща на удара” (Episode V – The Empire Strikes Back; 1980), вторият филм от поредицата на Джордж Лукас (George Lucas; 1944)…

За всяка своя книга норвежкият автор прави задълбочени проучвания на архиви и исторически източници. В пет от романите му главен герой е археологът Бьорн Белтьо, а наскоро кинокомпания от Холивуд откупи правата за филмиране на поредицата.

Том Егеланд е автор на 13 романа, които, освен на български, са преведени още на английски, френски, немски, италиански, испански, португалски, холандски, руски, китайски, японски, корейски…

Писателят е добре познат на българските читатели с книги като „Тринадесетият апостол” (The Thirteenth Apostels, 2014), „Заветът на Нострадамус” (Nostradamus’ testamente; 2012), „Евангелието на Луцифер” (The Gospel of Lucifer; 2009), „Пазителите на завета” (Guardians of the Covenant; 2007), „Залезът на боговете” (Ragnarok, 1988), „Нощта на вълците” (Ulvenatten; Night of the Wolf; 2005), първият му некриминален роман – „Лъжите на бащите” (Lies of the Fathers; 2010)

От днес, 8 януари, в българските книжарници е още един роман на Том Егеланд, също издание на „Персей” - „Загадката на катакомбите” (The Secret of the Catacomb; 2013).

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/literatura/1968-tom-egeland-razkriva-bibleiski-taini-v-bestselera-krayat-na-kruga.html

Художничката Елена Панайотова ни води по „Тайните пътища на Страбо”

Картографски интерпретации на Елена Панайотова. Художник: © Елена ПанайотоваСОФИЯ. Страбо или Страбон (Στράβων; ок. 64/63 пр. Хр. – ок. 23/24 от Хр.)*. Едва ли е от особено [голямо] значение, как точно ще бъде изписано името на древния историк и географ. Въпрос на интерпретация. Въпрос на интерпретация е и абстрактната магия на „земеописанието”, въплътена в древните географски карти, част от която ще разкрие пред почитателите на изобразителното изкуство художничка Елена Панайотова в изложбата си „Тайните пътища на Страбо”. Вернисажът ще се състои на 11 януари, понеделникот 18.30 до 20.00 ч., в галерия-книжарница „София Прес” (ул. „Славянска” 29).


В какви енигматични и вдъхновяващи територии може да отведе картографското изкуство един съвременен художник, живеещ в епохата на повсеместните дигитални революции? Ето какво споделя Елена Панайотова за предстоящата си изложба:

„Винаги са ме привличали старите карти и като изображение, и като носители на познание за съответната епоха. Разбира се, картографията се появява по практически причини – търговия, пътуване, икономика, опознаване или завземане на нови територии. По картите на света на Ератостен**, Страбо или Хекатос*** си даваме сметка, че в тогавашните представи светът е свършвал някъде до Карпатите, не по на юг от изворите на Нил и на Изток до средна Азия. През вековете познанията се разширяват, разбира се. Забележителна с точността си е картата на света на Мартин Валдзеемюлер****, направена след откриването на Америка. Но сега в нашето дигитално време на Google maps и сателитите, които виждат всичко, ми изглежда невероятно с каква акуратност линиите на старите карти следват брегове, реки, планини и местоположение на селища.

От моята гледна точка това са и първи абстрактни изображения, пренасящи реалността в съвсем нереално измерение. За мен от години е удоволствие да интерпретирам стари карти, работейки с туш и мастила на хартия, да пътувам мислено из непознати земи и да следвам пътищата, преминати от древните картографи и изследователи. Дълбоко в клетките ни лежат заспали описания на местности, отминали битки и любови. Защото сме родени в южни земи, населявани от дълбока древност. Люлката на европейската цивилизация.”

Снимка: Галерия-книжарница „София Прес” / Художник: © Елена ПанайотоваИзложбата „Тайните пътища на Страбо” на Елена Панайотова в галерия-книжарница „София Прес” ще продължи до 29 януари 2016 г.

* * *

Кратка биография

Елена Панайотова е родена на 9 октомври 1964 г. в София. Завършила е специалност „Живопис” в Националната художествена академия, в класа на проф. Добри Добрев през 1989 г. Има 25 самостоятелни изложби в България, Австрия, Германия, Македония, Франция и други страни, както и многобройни участия в групови изложби и проекти. Нейните интереси са в областта на рисунката, обекта, инсталацията, живописта, фотографията…

_________

Бележки на редакцията:

* Страбон – древногръцки историк и географ, живял на прага на старата и на новата ера. Той е автор на прочутите древни научни трудове „История”, който не е запазен, и на почти напълно запазеният трактат „География” (гр.: Γεογραφικά). Съставено от 17 отделни книги-записки (hypomnēmata), това съчинение дава пресдстава за античната наука в елинистичния период и е смятано за най-добрия източник при изучаването на географията на Древния свят.

** Ератосфен Киренски (гр. Ἐρατοσθένης ὁ Κυρηναῖος; 276 г. пр. Хр. – 194 г. пр. Хр.) – гръцки математик, астроном, географ, филолог и поет. От 235 г. пр. н.е. ръководи прочутата Александрийска библиотека. Първият учен, който изчислява размерите на Земята.

*** Хекатей (гр. Ἑκαταῖος, лат. Hecataeus, ок.540 – 479 г. пр. Хр.) – старогръцки писател, историк, географ и политик, роден в Милет. Според някои изследователи, той е автор на трудовете „Периегеза (Земеописание) и на „Генеалогии (съчинение, изучаващо родствените отношения между хората, историята на рода и произхода на индивида). В описанията си на страни и градове от Европа, Азия и Африка използва и топографски методи.

**** Мартин Валдзеемюлер (Martin Waldseemüller; ок.1470 – ок.1521/1522) е немски картограф, който заедно с Матиас Рингман (Matthias Ringmann; 1482 (?)-1511), използва за първи път думата „Америка” в карта от 1507 г. Техният труд Cosmographiae Introductio е публикуван на 25 април 1507 г. в чест на флорентинския пътешественик и корабоплавател Америго Веспучи (Amerigo Vespucci; 1454-1512).

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1967-hudognichkata-elena-panayotova-ni-vodi-po-tainite-patista-na-strabo.html

Каталунската филмотека показва съвременно българско кино през януари

Ирена Милянкова и Руши Видинлиев във филма „Цветът на хамелеона” на режисьора Емил Христов, който публиката ще може да види на 8 и 17 януари Sala Chomón в Барселона. Снимка: страница на филма във facebook.comБАРСЕЛОНА. С филмите „Дзифт” (Zigot; 2008) на Явор Гърдев (Javor Gardev), „И Господ слезе да ни види” (Fins i tot Déu ha vingut a veure’ns; 2000) на Петър Попзлатев (Petar Popzlatev) и „Аве” (Ave; 2011) на Константин Божанов (Konstantin Bojanov) в Каталунската филмотека (Filmoteca de Catalunya) започна представянето на програмата „България, невидимата Европа” (Bulgària, lEuropa invisible), което ще продължи до 29 януари. Творбите в цикъла със съвременни български филми, създадени през последните петнадесет години, са селектирани от кинокритичката Мариана Христова.


Откриването на форума се състоя на 5 януари, с прожекция на „Дзифт” (филмът ще бъде показан и на 10 януари от 19.00 ч.), а вчера бяха представени всичките десет заглавия, включени в програмата. Тази вечер, от 19.30 ч., в Sala Chomón в Барселона публиката ще може да види „Цветът на хамелеона” (El color del camaleó; 2012) на режисьора Емил Христов (Emil Hristov), а от 22.00 ч.„Емигранти” (Emigrants; 2002) на Ивайло Христов и Людмил Тодоров (Ivaylo Hristov, Lyudmil Todorov).

Снимка: © ‘Bulgària, l’Europa invisible’* * *

Пълната програма на цикъла
„Съвременно българско кино”

можете да намерите тук.

* * *

Останалите заглавия от програмата са: „Обърната елха” (Arbre de Nadal a l’inrevés; 2006) на Иван Черкелов и Васил Живков (Ivan Tscherkelov, Vasil Zhivkov), „Подслон” (Refugio; 2010) на Драгомир Шолев (Dragomir Sholev), „Виктория” (Viktoria; 2014) на Мая Виткова (Maya Viktova), документалните ленти „Момчето, което беше цар” (El nen que era un rei; 2011) на Андрей Паунов (Andrey Paounov) и „Цветанка” (Tzvetanka; 2013) на Юлиян Табаков (Youlian Tabakov).

Специален гост на своеобразната панорама на съвременното българско кино в Барселона ще бъде режисьорката Мая Виткова (интервю с нея, можете да прочетете тук), а срещата й с публиката ще се състои на 20 януари (сряда) от 18.30 ч. в Sala Laya на филмотеката.

Цикълът „Съвременно българско кино” е първи по рода си в програмите на Каталонската филмотека и на Испанската национална филмотека (Filmoteca Española) от 1989 г. до днес, припомнят организаторите. Октави Марти (Octavi Martí), заместник-директор на Каталонската филмотека, нарече инициативата „България, невидимата Европа” - метафора, която недвусмислено подсказва, че посткомунистическа България и съвременното българско кино не са особено познати в тази част на Европа.

През февруари, десетте кинотворби ще бъдат представени и в прочутото филмотечното кино „Доре” (Cine Doré) в Мадрид, където ще бъде показан и филма „Урок” (2014) на Красимира Грозева и Петър Вълчанов.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/kino/1966-catalunskata-filmoteka-pokazva-savremenno-bulgarsko-kino-prez-january.html

Only Surviving ‘Jaws’ Shark Acquired by the Academy Museum

The Academy Museum announced that it has accepted into its collection a major gift of the sole surviving full-scale model of the 1975 Jaws shark, donated by Nathan Adlen. Photo: © oscars.orgLOS ANGELES. The Academy Museum announced that it has accepted into its collection a major gift of the sole surviving full-scale model of the 1975 Jaws shark, donated by Nathan Adlen. The monumental Fiberglas model is the fourth and final version made from the original mold. Created for display at the Universal Studios Hollywood at the time of the film’s release, the prop remained a popular backdrop for photos until 1990, when it was moved to the yard of Aadlen Brothers Auto Wrecking, a firm in Sun Valley, California, that regularly bought or hauled used vehicles from Universal Studios. With the business slated to close in January 2016, owner Nathan Adlen has made a generous gift of the historic prop to the Academy Museum.


The shark model will join the Museum’s unmatched holdings – including an underwater apparatus and fin used in Jaws and Jaws II (1978) – as the largest object to enter the Academy’s collection to date.

Kerry Brougher, Director of the Academy Museum, said, Jaws was the original summer blockbustera movie that marked a turning point in culture and societyand Bruce is the only surviving version of its unforgettable central prop. This extraordinary addition to our collection, made possible through the generosity of Nathan Adlen, is a major contribution to the resources we will use to illuminate film history and enhance the public’s understanding of the arts and sciences of motion pictures.”

Directed by Steven Spielberg and based on the 1974 Peter Benchley (1940-2006) novel, Jaws was an immediate critical and commercial success, and was selected by the Library of Congress in 2001 for preservation in the United States National Film Registry as a work of utmost cultural, historical and aesthetic significance. The creation of the film’s mechanical shark – which Spielberg named Bruce after his lawyer, Bruce Ramer – was undertaken by art director Joe Alves, who designed a prop with a 25-foot (7.62 m) long body, 400-pound (181.4 kg) head and jaws nearly five feet wide. The mold yielded three latex and rubber casts that were used in production. Following the film’s release, the three rubber casts deteriorated and were discarded. But the fourth cast, made of Fiberglas for promotional use, has survived. In 2010, it was authenticated by Roy Arbogast, a member of the film’s special effects crew.

I am delighted to be part of the new Academy Museum through the gift of this beloved American icon,” said Nathan Adlen. Bruce caught the eye of my father, Sam Adlen, at first glance back in 1990, and for many years he’s been like a member of the family. And the May Company building, where the Museum is being created, feels like part of the family too, since I grew up in the Miracle Mile district and shopped with my parents at the May Company, where my wife even had a part-time job. This is going to be the perfect place to share this extraordinary treasure with the world.”

The Academy of Motion Picture Arts and Sciences (AMPAS) is the world’s most prominent collector of moving image history, having acquired and preserved movie-related materials since the 1930s. In developing its highly immersive exhibitions, the Academy Museum will draw on materials that include approximately 62,000 pieces of production artsuch as a Planet of the Apes mask, a model horse head made for The Godfather and the lion’s mane and ruby slippers from The Wizard of Ozas well as some 12 million photographs, 55,000 posters, 80,000 screenplays, over 185,000 film and video elements and tens of thousands of books, periodicals, items of correspondence, scrapbooks and clippings files.

* * *

About the Academy Museum

Designed by Pritzker Prize-winning architect Renzo Piano, the Academy Museum will restore and revitalize the historic Wilshire May Company building at the corner of Wilshire Boulevard and Fairfax Avenue. The Academy Museum will feature six floors of exhibition spaces, a movie theater, education areas, special event spaces, conservation areas, and a café and store. A new spherical addition will connect to the May Company building with glass bridges and will feature a state-of-the-art 1,000-seat theater and a rooftop terrace.

The Academy Museum will feature a core historical exhibition and rotating temporary exhibitions, complemented by special projects, publications, digital initiatives and a slate of public programs that will include screenings, premieres, panel discussions, gallery talks and K-12 education initiatives. The Museum’s exhibitions and programs will convey the magic of cinema and offer a glimpse inside the dream factory, illuminating the creative, collaborative process of filmmaking.

The Academy is currently raising 388 million USD to support the building, exhibitions, and programs of the Academy Museum. The campaign was launched in 2012, under the chairmanship of Bob Iger and co-chairmanship of Annette Bening and Tom Hanks. The Academy has already secured more than $250 million in pledges from more than 1,300 individual donors globally.

Source Article from http://artnovini.com/art-globe/the-world/1965-only-surviving-jaws-shark-acquired-by-the-academy-museum.html

Иван Кутузов-Кути – маршалът на българската карикатура, представя…

България по друмищата на ЕС... Художник: © Иван Кутузов„Кутикатура” се нарича юбилейната изложба на известния художник, която ще бъде открита на 7 януари в Сатиричния театър.

СОФИЯ / ВИЕНА. Навръх Ивановден7 януари, и в подножието на 60-годишнината си, големия български илюстратор и карикатурист Иван Кутузов-Кути (Ivan Kutuzov-Kuti), ще открие изложбата си „Кутикатура”, в която ще покаже, според думите му, „най-емблематичните си карикатури, част от огромното му творчество, съобщиха от Съюза на българските художници (СБХ).


Снимка: © СБХМайсторът на карикатурата и шаржа кани приятели и почитатели в новото галерийно пространство на СБХ, което се намира в Сатиричния театър Алеко Константиновгалерия „Фоайе – втори етаж, от 17.00 ч. Парадният вход на ул. Стефан Караджа” 26 ще бъде отворен за всички, които желаят да се запознаят с неговото изкуство, допълват от художническата организация.

Когато става дума за творчеството на Иван Кутузов-Кути, не е възможно да пиша безпристрастно, но с най-благородно пристрастие, предизвикано от неговия невероятен талант. Казвам тези думи, тъй като в продължение на няколко години, почти всеки ден, бях свидетел на създаването на важна част от огромното му творчество – за вече несъществуващия в. „Дневник”, а и на други свободни произведения. Брилянтен рисувач, перфектно владеещ изкуството на акварела и туша, Кути притежава и онова необхватно и неописуемо Нещо, без което нито един художник не може – въображението. Като производна величина на мисълта, остроумието, чувството за хумор… И човещината, разбира се – на голямата човещина!

Москва... вярва на звезди... Художник: © Иван КутузовДостатъчно е да споменем неговите уникални годишни календари, които лично зная от 2001 до 2009 г.; многобройните истински шаржове, в които художникът успява да „хване” в модела най-важното (най-забавното) по най-елегантния начин; тежките му илюстрации за тежките анализи (политически, икономически, обществено-социални…); или пък творбите, с които участваше в най-престижните конкурси в света, за да открехнем вратата на неговия всеобхватно-реален свят. Свят, в който той представя животът ни в пълния му блясък: от най-смешното до най-тъжното, от най-песимистичното до най-светловъзторженото… Светът на Кути – пълен с изкуство. И точно тук е мястото да използвам един негов цитат (в неповторимия му лаконичен стил), който ще бъде от изключителна полза за онези, които винаги се свенят (или скъпят – бел. на автора) да прекрачат прага на музей, галерия, книжарница и прочее, под предтекста, че не разбират от изкуство. На тези хора Иван Кутузов многозначително и ненатрапчиво казва: „Изкуството не е за разбиране, изкуството е за гледане.” Може би тук трябва и да приключа с този текст – вижте неговата изложба и ще разберете защо…    

Иван Кутузов. Снимка: СБХ Биография

ИВАН КУТУЗОВ е роден на 15 януари 1956 г. в с. Петрово, Благоевградски окръг. Завършил е Художествената гимназия в София, а след това – през 1986 г., и Националната художествена академия (тогава НИИИ „Николай Павлович”) в столицата.

Работи две години като миньор в рудник „Бобов дол и 14 години като учител по рисуване.

Участва в много изложби на карикатурата в България и чужбина. Има публикации в почти всички печатни издания у нас. Работи дълги години във в. „Капитал”. В момента е художник и карикатурист във в. „Труд”.

Иван Кутузов-Кути е носител е едни от най-престижните награди за карикатура в България, Италия, Белгия, Сърбия, Иран, Япония, и Румъния.

Фрагменти от света на Кути. Художник: © Иван КутузовИзбрани награди

2008
Първа награда на XIII Международен Салон на карикатурата, Земун (Сърбия);

2005
Международна награда
на конкурса „Майстори на карикатурата”, Пловдив;

2005
Голямата награда
за карикатура на СБХ;

2005
Специална награда на X Международен Салон на карикатурата, Земун;

2004
Първа награда
на IX Международен Салон на карикатурата, Земун;

2003
Н
аграда на Междунарония конкурс на карикатурата, Техеран (Иран).

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1964-ivan-kutuzov-kuti-marshalat-na-bulgarskata-karikatura-predstavya.html

Шедьоври на живописта: „Кръщение Христово” от Верокио и Леонардо да Винчи

Днес, ренесансовият шедьовър „Кръщение Христово” се намира в световноизвестния музей „Уфици” във Флоренция. Снимка: Galleria degli UffiziДНЕС - 6 януари – Православната църква почита Свето Богоявление (Свето Кръщение Господне)! По повод на големия празник, ви предлагаме да си припомним един от шедьоврите на световната живопис – ренесансовата картина „Кръщение Христово” (Battesimo di Cristo), нарисувана от големия италиански скулптор и художник Андреа дел Верокио (Andrea del Verrocchio; 1435-1488) и от един от неговите най-изтъкнати ученици – гениалният Леонардо да Винчи (Leonardo da Vinci; 1452-1519).


* * *

…И когато Дух Свети се явил над Иисуса, чул се глас от небето: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). Това бил гласът на Бог Отец. И така, при Кръщението се явили трите Лица на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица – Отец, Син и Дух Свети – единият Бог в Три Лица. Затова и празникът се нарича Богоявление*

* * *

Картината „Кръщение Христово” е рисувана в периода 1472-1475 г. в знаменитото ателие на Верокио, където през годините учат велики майстори на Ренесанса като Доменико Гирландайо (Domenico Ghirlandaio; 1449-1494), Сандро Ботичели (Sandro Botticelli; 1445-1510), Пиетро Перуджино (Pietro Perugino; 1446-1524), Лоренцо ди Креди (Lorenzo di Credi; 1459-1537)… По това време сред неговите ученици е и 20-годишният Леонардо да Винчи, на когото знаменитият флорентински маестро възлага да разработи голяма част от пейзажа и да нарисува едното от двете ангелчетата. Талантливият млад художник е автор на наметнатото със син плащ русокосо ангелче, което е разположено долната лява част на творбата. Според някои изследователи, вторият ангел е нарисуван от друг гений – Сандро Ботичели (Sandro Botticelli; 1445-1510).

Основата на иконата „Кръщение Христово” е от дърво, а размерите й са 177 х 151 см. При изписването й Верокио използва традиционна яйчна темпера, а Леонардо – за първи път маслени бои, които дотогава не са били популярни сред флорентинските художници. Чрез тази нова техника, той успява да придаде на изображението непознати до този момент дълбочина на перспективата, богатство на нюансите и реализъм.

Изобразената сцена е интерпретация на библейския разказ за кръщаването на Исус Христос от Свети Йоан във водите на река Йордан. В центъра на композицията е Божият син, а встрани от него са Кръстителят, който го полива с вода, и двете, коленичили до коритото на реката, молещи се ангелчета, които държат плаща на Христос. Своеобразният връх на фигуралната постройка завършват ръцете на Бог-Отец и разперените криле на бял гълъб – олицетворение на Светия Дух – от които върху Месията се разпръскват златни лъчи като доказателство, че Божият син е неотменима част от Светата Троица

Картина, за която първи споменава биографът, живописец и архитект Джорджо Вазари (Giorgio Vasari; ) през 1568 г. в „Жизнеописание на Леонардо да Винчи”), е била поръчана от настоятелството на бенедиктинския манастир Сан Салви (San Salvi), който се намира близо до Флоренция, и е част от Валумброзианския орден (Congregatio Vallis Umbrosae Ordinis Sancti Benedicti). Творбата остава там до 1530 г., тъй като светата обител е почнти напълно разрушена, след превземането на Флоренция от войските на самопровъзгласилия се император на Свещената Римска империя, крал на Испания (Кастилия и Арагона) Карлос I (V) (Carlos I (V); 1500-1558). След това картината е преместена в манастира Санта Вердиана (Santa Verdiana), а през 1810 г., заедно с други ценни църковни произведения, постъпва в галерията на флорентинската Художествена академия (Galleria delle Belle Arti). През 1959 г. „Кръщение Христово” е предадена за съхранение в световноизвестния музей „Уфици” (Galleria degli Uffizi) във Флоренция, където се намира и днес.

През вековете, темата за Христовото кръщение е вдъхновявала именити художници като италианците Фра Анджелико (Fra Beato Angelico; 1400-1455), Пиеро дела Франческа (Piero della Francesca; ок. 1420-1492), испанците Ел Греко (El Greco; 1541-1614) и Бартоломе Естебан Мурильо (Bartolomé Esteban Murillo; 1617/1618-1682), французите Никола Пусен (Nicolas Poussin; 1594-1665) и Жан-Батист Камий Коро (Jean-Baptiste Camille Corot; 1798-1875), големият руски художник Александър Иванов (1806-1858), който е автор на величествената и като сюжет, и като формат – 540 × 750 см, картина „Явяването на Христос на народа” (1837-1857) и др.

Сайтът за изкуство и култура artnovini.com честити празника на всички християни и на всички, които празнуват своя имен ден, като им пожелава много Щастие, Любов и Светлина!

______


* Цитатът е от bg-patriarshia.bg, „Църковен вестник, бр. 1/1996 г.

Source Article from http://artnovini.com/art-mix/drugi/1963-schediovri-na-givopista-krastenie-hristovo-na-veroccio-i-leonardo-da-vinci.html

Eurocomm PR e новата фирма, която ще представя община Виена в София

Кметството на Виена (Rathaus) е един от непреходните символи на австрийската столица. Снимка: artnovini.comСОФИЯ / ВИЕНА. От днес, 4 януари, община Виена ще развива своята международната дейност чрез общинската фирма Eurocomm PR (Ойроком ПР), която е част от Виенски холдинг (Wien Holding GmbH), съобщиха от новия офис на компанията в българската столица. До 31 декември 2015 г. в София тази дейност се извършваше от ComPRess - Бюро за връзки с община Виена.


Издателската компания ComPRess-Verlages преустанови своята работа в 11 източноевропейски града, както и в централата си във Виена.

Тримата досегашни сътрудници на ComPRess в София: Ирина Симова, Храбра Маринова и Ясен Панов, бяха ангажирани от Eurocomm PR и вече са на работното си място в новата фирма, чийто адрес в София е: бул. „Цар Освободител” 14, ет. 5, офис 501.

Екипът на сайта за изкуство и култура artnovini.com, който бе дългогодишен партньор с община Виена чрез представителството на ComPRess в София, пожелава на българския офис на Eurocomm PR много успехи и вярваме, че съвместната ни работата ще продължи в същото високо темпо и ще работим успешно по нови съвместни проекти.

Source Article from http://artnovini.com/news/ot-bylgaria/1962-eurocomm-pr-e-novata-firma-koyato-ste-predstavya-obstina-viena-v-sofia.html